Ан Райс - Лашър

- Къде е Мери Бет?

Но в същия миг чух гласа и?. Тя пееше в долния коридор. Отвори вратата. Страните и? бяха поруменели и красиви от студа, дори сякаш сияеха. Косата и? бе разпусната.

- Е, най-после го направих - обяви тя. Затанцува из стаята и ме целуна по бузата. - Моля те, недей да си така шокиран.

- Кой е той?

- Не си прави труда да мислиш за него, Жулиен - отвърна тя. - Никога вече няма да го видя. Да го наречем просто лорд Мейфеър, какво ще кажеш?

И така, това беше лъжата, която написахме в писмото за дома, още щом разбрахме, че е заченала. Лорд Мейфеър от Донелайт беше бащата на детето. Тяхната «сватба» се бе състояла в «градчето» - въпреки че там вече нямаше никакъв град.

Аз се заех с разплитането на моята история. Имах ясното усещане, че Мери Бет може и да е направила добър избор. Описваше ми мъжа като типичен шотландец - чернокос, дяволит, очарователен и много богат. Е, рекох си, това все пак не е лош начин да избереш баща за детето си.

Чувствата си - болката, ревността, срама, страха и всичко останало - погребах дълбоко в себе си. Все пак и двамата бяхме свободомислещи развратници. Нямаше да и? позволя да ми се присмее. Освен това изгарях от нетърпение да замина за Донелайт.

Когато и? разказах какво съм научил, нашият любим призрак не стори нищо, за да ни попречи. Всъщност остана мирен и тих цялата нощ. Ние също, макар че по улиците бе доста оживено. Мълвата говореше, че един от местните аристократи е убит.

Чак по-късно разбрах кой е, но тогава името му не ми говореше нищо. Вече зная, че той беше бащата на бебето на Мери Бет.

Сега обаче нека преминем към Донелайт и ми позволи да ти разкажа какво открих там.

Потеглихме на следващия ден с две големи карети - една за нас двамата и багажа ни, а другата за слугите. Спряхме за почивка в хана на Даркърк, а оттам продължихме на коне. Имахме две товарни животни и ни придружаваха двама местни, също на коне.

С Мери Бет много обичахме конете и ездата по коварния хълмист терен бе истинска наслада за нас. Конете бяха много добри и имахме достатъчно провизии за през нощта, макар че скоро след като потеглихме, изведнъж усетих тежестта на годините си и в тялото ми се появиха болки, на които дотогава не бях обръщал внимание. Водачите ни бяха млади хора. Мери Бет също бе млада. Аз все се влачех отзад, но красотата на хълмовете, на гъстите гори и на самото небе ме опияняваха и изпълваха с щастие.

И все пак всичко наоколо бе някак смразяващо и страховито, като обитавано от призраци. Шотландия! Все пак трябваше да продължа към долината. Когато чувствах нужда да обърна коня, някак се взимах в ръце и продължавах. Обядвахме набързо и яздихме почти до залез.

Точно тогава навлязохме в долината - или по-скоро се спуснахме по склона към нея. От една висока издатина, над гъстата гора от шотландски бор, елши и дъбове, видяхме далечния замък отвъд езерото - огромен и обрасъл с растителност, той се издигаше над красивите сияещи води. В самата долина се виждаха назъбените арки на катедралата и каменният кръг - отдалечен, неприветлив и все пак ясно видим.

Въпреки че беше вече тъмно, решихме да продължим. Запалихме фенерите си и се спуснахме по обраслия с дървета склон към тревистата долина. Направихме лагера си чак когато стигнахме до развалините на града, или по-скоро до селото, което бе изградено след разрухата му.

Мери Бет искаше да направим лагер сред езическите камъни, но двамата шотландци отказаха. Всъщност дори се вбесиха от предложението.

- Това е магически кръг, госпожо - каза единият. - Не можете да правите лагер там. Малките хора много ще се разгневят, повярвайте ми.

- Тези шотландци са откачени като ирландците - каза Мери Бет. - Ако искахме да слушаме приказки за леприкони, да бяхме отишли в Дъблин.

След тези думи изведнъж почувствах страх. Намирахме се дълбоко в долината. От селото не бе останал камък върху камък. Нашите палатки и фенерите се виждаха от мили надалеч и аз се почувствах съвсем гол и беззащитен.

Трябва да се изкачим до руините на замъка, рекох си аз, но после осъзнах, че не сме виждали нашия призрак вече цял ден. Не бяхме усещали докосването му, нито дъха му.

Страхът ми се усили.

- Лашър, ела при мен - прошепнах и изведнъж се ужасих, че може да е отишъл да стори нещо ужасно на близките ни, защото е разгневен.

Той обаче бързо отговори.

Докато вървях сам с незапален фенер сред високата трева и всяка стъпка бе мъчение, защото тялото ме болеше силно от ездата, той се появи като освежаващ ветрец и разлюля тревата около мен в голям кръг.