Ан Райс - Лашър

- За момента това е достатъчно да задоволи страстта ми - отвърнах.

- Да, страст, май това е точната дума, нали? - Той затвори книгата. - Трябва да има още. Ще го открия заради вас. Но, честно да ви кажа, няма да е много по-различно - пак ще е някое старо издание в ограничен тираж и най-вероятно ще си е чист фолклор.

- Ами петнайсети век, времето на Джон Нокс, нима от тогава не са останали никакви текстове. Все трябва да има нещо.

- Всичко е станало на дим - рече професорът. - Все пак говорим за духовна революция. Не можете да си представите колко манастири са унищожени от Хенри VIII, колко статуи и стенописи са ликвидирани или изгорени. Свещени текстове са изгубени завинаги. А когато и съпротивата на Донелайт е прекършена, всичко се е превърнало в пепел.

Той седна и започна да трупа книгите пред себе си.

- Ще проуча всичко заради вас. Ако има някакво свидетелство, че някъде съществуват запазени записи от Донелайт, ще го открия. Но още отсега мога да кажа, че най-вероятно всичко е загубено. В онези времена съкровищата на католиците са изчезнали. Негодникът Хенри е превърнал всичко в пари. Всичко е било за пари и за да може да се ожени за Ан Болейн! Отчайващо е, че един-единствен човек може така да обърне историята. О, вижте: «Свети Ашлар, светецът на младите момичета, който може да сбъдне тайните им желания». Сигурен съм, че ще открия хиляди такива споменавания.

Най-сетне аз го оставих на мира.

Бях получил, каквото исках. Вече знаех, че това същество е живяло някога и сега е изпълнено с желание за мъст! Той беше просто призрак на мъртвец.

Знаех, че съм получил доказателство за това и за всичко, което винаги бях знаел. Докато вървях към дома нагоре по хълма от къщата на професора, не спирах да си повтарям подробностите от наученото. Защо тогава този демон се бе прилепил така към нас? За да бъде в плът. Но защо? И най-важното, как бих могъл да използвам името му, за да го унищожа?

Когато стигнах в апартамента ни, Мери Бет вече се бе прибрала и спеше на дивана. Лашър стоеше до нея. Беше в старите селяшки дрехи, с дълга коса, какъвто не го бях виждал от години, и ми се усмихваше.

За миг бях така шокиран от живостта на образа и красотата му, че просто се втренчих в него. А той обичаше това; все едно се хранеше с изумлението ми. Стана някак по-ярък и отчетлив.

- Мислиш си, че знаеш, но не знаеш нищо - каза ми той, като дори раздвижи устните си. - Пак ти припомням, че бъдещето е всичко.

- Ти не си велик дух - казах аз. - Не си никаква голяма тайна. Ето какво трябва да кажа на семейството си.

- Значи ще им кажеш една лъжа. Тяхното бъдеще е в моите ръце. А моето бъдеще - в техните. Това е вашето предназначение. Поне веднъж бъди по-схватлив, благодарение на всичко, което научи.

Не отговорих. Бях удивен, че може да остане така дълго видим.

- Нима този светец се е обърнал срещу Господ? - попитах аз.

- Не ме занимавай с този глупав фолклор, това са безсмислици. Нима вярваш, че някога съм бил един от вас? Трябва да си полудял. Когато се върна на земята, аз… - Замълча, явно на ръба да изрече някаква заплаха. После каза с детска бързина: - Жулиен, имам нужда от теб. Детето в утробата на Мери Бет не е вещица, а слабоумно момиче, също като Катерин, сестра ти, и дори като Маргьорит, майка ти. Затова трябва да ме дариш с още една вещица.

- Е, значи вече имам с какво да се пазаря - отвърнах с въздишка. - Нима искаш да легна със собствената си дъщеря?

Той обаче вече беше много изтощен и образът му започна да чезне. Мери Бет спеше, разкошна и красива на дивана, завита с одеяла. Тъмната и? коса бе гладка и лъскава на светлината на огъня.

- Тя ще роди ли това дете?

- Да, изчакай благоприятен момент. Ти ще станеш баща на велика вещица.

- А какво ще стане с нея?

- Тя ще бъде най-великата - отвърна той и добави с въздишка: - Ако не броим Жулиен.

Майкъл, това беше най-големият ми триумф. Бях научил името му, историята му и че е от нашата кръв, но повече не можах да разбера.

Ашлар, всичко бе свързано с това име. Но беше ли Ашлар демон и ако да, кой точно от всичките споменати с това име в старите книги? Първият или някой следващ?

На сутринта напуснах Единбург, като оставих бележка за Мери Бет. Тръгнах за Донелайт и от Даркърк отново продължих на кон. Бях твърде стар, за да извърша сам подобно пътуване, но бях обезумял от откритията си.

Отново разгледах катедралата, но този път под хладното планинско слънце, чиито лъчи струяха красиво през облаците. После отидох до каменния кръг и постоях в него.