Ан Райс - Лашър

Виках към небесата. Сипех проклятия.

- Искам да се върнеш в ада, свети Ашлар! Това е твоето име, това си ти, най-обикновен човек, който е бил боготворен и от гордост е останал на земята като зъл демон, за да ни измъчва.

Гласът ми се носеше из долината, но бях съвсем сам. Демонът не си направи труда да ми отговори. После застанах насред кръга и внезапно почувствах ужасно замайване, което означаваше, че онова създание идва към мен.

- Не, върни се в ада! - изкрещях аз, но паднах в тревата. Думите ми се разтвориха във вятъра, който ревеше в ушите ми и замъгли всичко пред очите ми.

Когато се събудих, вече беше мръкнало. Бях целият в синини. Дрехите ми бяха разкъсани. Създанието бе връхлетяло яростно върху мен.

За миг се уплаших за живота си, седях в тъмното, без да знам какво е станало с коня ми или по кой път да поема, за да се измъкна от ужасната призрачна долина. Накрая успях да стана и осъзнах, че някой ме държи за раменете.

Беше той, отново силен, материален, поведе ме в тъмното, доближил лице до моето. Вървяхме към замъка. Демонът бе така реален, че усещах миризмата на кожения му жакет, както и миризмата на тревата, която се бе полепила по него. Както и ароматът на гората, надвиснала около нас. Той изчезна и аз продължих сам, но на няколко пъти се появява отново, за да ми помогне.

Най-сетне минахме през разбитата порта в големия салон на замъка и там аз заспах на пода, твърде изтощен, за да продължа. Той седеше до мен в тъмното, ту само като привидение, ту отново ставаше материален, а понякога просто ме обгръщаше с присъствието си.

Потънал в отчаяние и напълно изтощен, аз му казах:

- Лашър, какво правиш? За какво е всичко това?

- За да живея, Жулиен, само това искам. Да живея, да се върна в светлината. Не съм това, което си мислиш. Погледни отново в спомените си. Светецът е на стъклото, нали така? Как бих могъл аз да съм този светец, щом го виждам на стъклото? Никога не съм го признавал; този светец бе причината за моя провал!

Но аз не бях виждал светеца на прозореца. Бях виждал само цветовете, но сега, докато лежах на земята, отново си спомних църквата. Всъщност бях в нея в миналите времена, тръгнах към трансепта и влязох в параклиса на светеца, да, там имаше разкошен витраж. Слънцето проникваше през неговия образ - той беше светец-воин, с дълга коса и брада, свети Ашлар, който побеждава чудовищата: свети Ашлар.

Разбрах, че говоря, в онова отминало време, отчаян до дъното на душата си: Свети Ашлар, как бих могъл да съм това същество? Помогни ми. Господи, помогни ми. И те ме отведоха. Какъв избор имах?

О, изпитвах такъв копнеж, такава болка.

И после всичко притъмня. Изгубих съзнание. Никога не бях опознавал демона така живо, както в онзи миг, когато стоях в неговата плът насред катедралата. Свети Ашлар! Дори чух гласа му, моят глас, да отеква под каменния свод. Как може да съм това същество, свети Ашлар! Но от яркия стъклен витраж не дойде никакъв отговор. Като всеки друг изографисан образ, той си остана безстрастен и величествен.

Чернота.

Когато се събудих на сутринта, насред руините на замъка, бяха дошли да ме търсят водачи от Даркърк. Те ми бяха донесли храна, вода и одеяла, като водеха и кон. Бяха се уплашили за мен. Конят ми се върнал сам в хана.

Насред блясъка на утрото долината изглеждаше самотна и невинна. Аз исках само да легна и да спя, но уви, не можех да го сторя, преди да стигна в хана в Даркърк, а там спах почти непрекъснато в продължение на два дни, изгарян от треска.

Когато се върнах в Единбург, Мери Бет бе изпаднала в паника. Помислила, че съм заминал завинаги. Беше обвинила Лашър, че ми е сторил нещо, а той се разридал.

Казах и? да седне с мен до огъня и и? разказах всичко. Разказах и? историята и нейното значение. Отново описах спомените си.

- Ти трябва да си по-силна от това създание до края на дните си - обясних и? аз. - Никога не бива да му позволяваш да надделее. То може да убива, може да господства! Може да унищожава; то иска да живее. Той не е носител на висша мъдрост, а огорчено същество, същество от мрака, обзето от крайно отчаяние, същество, което навремето е претърпяло своя провал!

- Да, страдащо същество - рече тя, - това е най-точната дума. Но Жулиен, ти си преминал всякакви граници, как ще продължаваш да живееш, опълчвайки му се така. От сега нататък трябва да го оставиш изцяло на мен.

Тя стана и заговори спокойно, с малко жестове, по своя типичен маниер:

- Аз ще използвам това създание, за да направя семейството по-богато и от най-смелите ти представи. Ще създам род, така велик, че нито революция, нито война, нито бунт да могат да го разрушат. Ще обединя всичките братовчеди, ще окуражавам браковете в рода и ще се погрижа фамилното име да се носи от всеки, който стане част от нас. Аз ще достигна пълен триумф на рода, Жулиен, и това създание го знае. Разбира го. Той иска това. Между нас няма никакъв конфликт.