Ан Райс - Лашър

Бебето спря да плаче и отвори, а после пак затвори мъничките си ръце. Аз го целунах по челото. Вещица, вещица до мозъка на костите си. Ароматът на мощта се носеше от нея като парфюм.

После демонът ми прошепна най-зловещите думи, които бях чувал:

- Браво, Жулиен. Ти изпълни предназначението си!

Бях като поразен от гръм. Лявата ми ръка се плъзна към врата на бебето, под белите пелени от лен и дантела. Притиснах леко с палец меката плът, без никой в стаята да забележи.

- Недей, Жулиен! - прошепна Лашър в главата ми.

- Я стига - отвърнах му аз по същия начин, - ти имаш нужда от мен, за да защитавам това дете още малко, нали така? Я се огледай. Погледни с хитри човешки очи, а не с объркания мозък на ангел. Какво виждаш? Една старица и една мърмореща луда жена и това малко момиче. Кой ще го научи на онова, което трябва да знае? Кой ще я защитава, когато започне да проявява силите си?

- Жулиен, никога не съм искал да те нараня.

Засмях се и всички решиха, че се смея на детето, което определено гледаше нещо, което никой от тях не можеше да види, точно над рамото ми. Дадох я на бавачките, те я изкъпаха отново и я приготвиха за майка и?.

Излязох от стаята. Изгарях от гняв. Ти изпълни предназначението си! Да, за това бе ставало дума от самото начало! Всичко останало бяха само игрички и аз знаех това.

Той също го знаеше. Семейството навсякъде около мен процъфтяваше, множеше се - хора, които обичах и които навремето, преди да извърша отвратителното си деяние, обичаха мен. Те като че все още бяха готови да ме обичат, стига да успеех да спечеля прошката им. В стаята зад гърба ми беше прекрасното дете, което докосна сърцето ми - моето първо дете!

Това са нещата, които съставляват живота, рекох си аз! Проклет да е този демон от ада, от който не мога да се отърва!

Но какво право имах да се оплаквам! Какво право имах да съжалявам? Какво право имах да се срамувам? Бях оставил това същество да ми служи от самото начало, макар да знаех, че е коварно, капризно и егоистично. Да, знаех го, но бях станал играчка в ръцете му, като всички вещици преди това, като цялото семейство.

Щом ме оставяше жив, значи трябваше да има някаква полза от мен. Трябваше да измисля нещо. Обучението на Мери Бет не бе достатъчно. Не, съвсем не беше достатъчно. Все пак самият демон беше дяволски добър учител. Трябваше бързо да измисля нещо и да впрегна всичките си вещерски способности за тази цел.

Докато седях умислен, се събра цялото семейство. Братовчедите идваха, говореха гръмогласно и си стискаха ръцете.

- Момиче е, момиче е! Катерин най-сетне роди момиче!

Внезапно всички започнаха да ми стискат ръката и да ме целуват. Вече нямаше проблем, че съм изнасилил сестра си, явно някак бях изкупил греха си. Не зная. Но Ривърбенд се изпълни с радостни гласове. Отваряха се бутилки с шампанско, музикантите свиреха. Бебето бе показано на терасата. Корабите по реката надуха сирените си в чест на нашето шумно празненство.

Господи в небесата! Какво ще правиш сега, зли човече, рекох си. Какво ще сториш, за да запазиш живота си и това малко бебе от крайното падение?

Петнайсет

Целият свят се разтресе от песента на баща и?, от смеха на баща и?. Той каза със своя пронизителен глас:

- Емалет, бъди силна. Вземи каквото ти трябва, майка ти може да се опита да те нарани. Бори се, Емалет, бори се, за да бъдем заедно. Помисли за долчинката, за изгрева и за нашите деца.

Емалет видя деца - хиляди деца като баща и? и като нея самата - защото тя вече виждаше себе си. Виждаше дългите си пръсти, дългите си крайници, косата си, плуваща във водата на света, който беше майка и?. Светът, който вече бе твърде малък за нея.

Как се смя баща и?. Виждаше го как танцува през очите на майка си. Песента му за нея бе дълга и красива.

В стаята имаше цветя. Много цветя. Ароматът им се примесваше с аромата на баща и?. Майка и? плачеше ли плачеше, а баща и? я върза за леглото. Тя го ритна и той се ядоса. После в небесата се чу гръм.

Татко, моля те, моля те, бъди добър с мама.

- Ще бъда. Сега излизам, дете - рече и? той мислено. - Ще се върна с храна за майка ти, храна, която ще те направи още по-силна. Когато дойде времето, Емалет, първородната ми, ти трябва да се бориш с всичко, което се опита да ти попречи.

Мисълта за борба я натъжаваше. С кого трябва да се бори? Със сигурност не с майка си! Емалет и майка и? бяха едно. Сърцето на Емалет бе свързано със сърцето на майка и?. Когато майка и? почувстваше болка, чувстваше я и Емалет, сякаш някой я блъскаше в стената на малкия и? свят.