Ан Райс - Лашър

Майка и? бе много развълнувана, изпълнена с надежда. За малко да падне, но прекрачи баща и? и хукна към стаята. Сграбчи дрехите си, чантата си от дрешника, чантата и?, чантата и?, трябваше да си вземе чантата, и хукна боса по коридора. Емалет се люлееше диво в нея, посягаше да се закрепи, да усмири малкия си свят.

Бяха в асансьора. Слизаха надолу, надолу, надолу! Това много хареса на Емалет. Бяха извън стаята. Майка и? се облегна на стената на асансьора и започна да се облича. Мърмореше си нещо на глас, плачеше и бършеше лицето си. Облече червения пуловер през глава. Дръпна ризата си, но не можа да я закопчее. Опъна пуловера отгоре.

Къде отиваха?

Мамо, какво стана с татко? Къде отиваме?

Той иска да заминем. Трябва да заминем, бъди тиха и търпелива.

Майка и? не казваше истината. Някъде далеч Емалет чу баща и? да шепти името и?.

Майка и? спря пред вратата на асансьора. Много я болеше. Болката се засилваше все повече и повече. Емалет въздъхна и се опита да се свие, за да не причинява болка на майка си. Но светът и? ставаше все по-тесен и по-тесен. Майка и? въздъхна, сложи ръка на очите си и се наклони на една страна.

Мамо, не падай.

Тогава майка и? обу обувките си и започна да тича, чантата и? висеше на рамото и се удряше в стъклените врати. Но тя не можа да тича дълго. Вече бе много тежка. Сложи ръце на корема си, над Емалет, и спря. Прегръщаше Емалет и я успокояваше.

Мамо, обичам те.

И аз те обичам, скъпа. Но трябва да ида при Майкъл.

Майка и? мислеше за Майкъл, представяше си го, мъжът с тъмна коса, усмихнат, едър и мил, много различен от баща и?. Ангел, каза майка и?, който ще ни спаси. Тя притихна за момент и надеждата и радостта и? се вляха и в Емалет. Емалет почувства радост.

Емалет за първи път чувстваше щастието на майка си. Майкъл.

Но насред това прекрасно спокойствие, когато Емалет опря глава срещу ръцете на майка си, а майка и? прегърна света на Емалет, Емалет чу, че баща и? я вика.

Майко, татко се е събудил. Чувам го. Вика ме.

Майка и? излезе на улицата. Колите и камионите ревяха покрай тях. Майка и? хукна към един голям камион, който се извиси над нея като сияеща стена от стомана, като огромно лице със зла уста и нос.

Да, скъпа моя, това ще ни спаси.

Майка и? събра всички сили и успя да се качи на високото стъпало и да отвори вратата.

- Моля ви, господине, вземете ме с вас, където и да отивате! Трябва да тръгна с вас! - Тя затръшна вратата на камиона. - Карайте, за бога, аз съм само една жена, не мога да ви нараня!

Емалет, къде си?

- Госпожо, трябва да идете в болница. Вие сте болна - каза мъжът, но се подчини.

Големият камион потегли, моторът му изпълни целия свят с шум. На майка и? и? призля от клатенето и подскачането на камиона, и от болката. Постоянна болка. Главата и? се отпусна на седалката.

Емалет, майка ти ме нарани!

Мамо, той ни вика.

Скъпа, ако ме обичаш, не му отговаряй.

- Госпожо, ще ви заведа в болницата.

Майка и? искаше да каже: «Не, моля ви, недейте. Отведете ме оттук». Но нямаше сили за това. Усещаше в устата си вкус на болест и дори на кръв. Болеше я. Емалет също чувстваше болката и?.

Гласът на баща и? беше много далечен, нямаше думи, само викове.

- Ню Орлиънс - каза тя. - Там е домът ми. Трябва да се върна там. Трябва да стигна до къщата на Мейфеър на Първа и «Честнът».

Емалет знаеше каквото знаеше майка и?. Там беше Майкъл. Щеше и? се да каже това на шофьора на камиона. Майка и? беше много зле. Майка и? скоро ще повърне и тогава ще дойде онази ужасна миризма.

Спокойно, мамо. Вече не чувам татко.

- Майкъл Къри, в Ню Орлиънс. Трябва да стигна при него. Ще ви платя. Ще ви платя много. Ще ви платя. Обадете му се. Вижте - ще спрем до телефон по-късно, когато излезем от града, но…

Тя извади пари от чантата си - много, много пари. Мъжът се втренчи в майка и? с кръглите си човешки очи, беше изумен, но искаше да и? помогне, да направи каквото тя му казва, мислеше, че е млада и хубава.

- Ще тръгнем ли на юг? - попита майка и?, отново и? беше зле, едва говореше. Болката я обгърна отново, обгърна и Емалет. Ооооох… Това бе най-ужасното нещо, което Емалет бе чувствала. Тя ритна в малкия си свят. Но не искаше да ритне майка си.

Гласът на баща и? отдавна бе отмрял сред грохота на колите и сиянията на светлините. Светът около тях бе огромен.

- Отивам на юг, госпожо - каза мъжът. - Отиваме на юг, точно така, но позволете ми да ви заведа в болница.

Майка и? затвори очи и светлината в ума и? угасна. Главата и? се килна настрана. Тя спеше и сънуваше. Парите бяха паднали в скута и?, по пода и по педалите. Мъжът се навеждаше и вдигаше по една банкнота, като се опитваше да не отделя очи от пътя и колите, които фучаха пред него. Коли, път, значи магистрала. Ню Орлиънс, юг.