Ан Райс - Лашър

Е, рекох си, ти си продал душата си на този проклет демон. Какво още можеш да му дадеш? Можеш да обещаеш да защитаваш и да умножаваш силата на това бебе, но то и само го вижда дори сега. Той също може да го учи и сигурно е наясно с това.

Докато дъждът утихваше и луната изгряваше над Рю Домейн, аз намерих отговора.

Щях да му отдам човешкото си тяло. Той вече имаше душата ми. Защо да няма и тялото, което винаги имитираше? Щях да му позволя да обсеби тялото ми.

Разбира се, той можеше да се опита да го промени и така да ме убие, но от нашите експерименти бях наясно, че за тази работа му трябва моята помощ и помощта на майка ми. Дори за да променя растения и да ги кара да цъфтят. Ако сам беше достатъчно добър в това, изобщо нямаше да има нужда от нас.

Е, изглеждаше достатъчно безопасно, за да рискувам да му позволя да живее в мен, да се разхожда, да танцува с тялото ми и да гледа през очите ми, но не и да ме променя.

И така, без да знам дали ще може или ще иска да ме чуе от това разстояние, аз го повиках.

След секунди го видях да се материализира до овалното огледало в ъгъла на стаята. И видях отражението му в него! Случваше се за пръв път. Колко странно, че дори не се бях сещал за това. Той скоро изчезна, но преди това ми се усмихна и ми показа, че е облечен в същите скъпи дрехи като мен.

- Значи искаш да си в плът? - попитах. - Искаш да виждаш през моите очи? Тогава защо не влезеш в мен? Защо да не те допусна в тялото си и да кротувам, докато си вътре, за да можеш да правиш каквото си пожелаеш, докато имаш сили?

- Ще го направиш ли?

- Да, със сигурност предците ми са отправяли същата покана. Със сигурност Дебора или Шарлот са те канили в телата си.

- Не се подигравай с мен, Жулиен - каза той със студен и някак беззвучен глас. - Знаеш, че не бих влязъл в тяло на жена.

- Тялото си е тяло - отвърнах.

- Но аз не съм жена.

- Е, сега имаш на разположение мъж. Ето, каня те. Вероятно това е съдбата ми. Ела в мен, ще те пусна доброволно. Със сигурност сме били достатъчно близки.

- Не ме иронизирай - каза отново. - Когато се любя с теб, го правя, както го прави мъж с мъж.

Усмихнах се и не отвърнах нищо, но бях много развеселен от тази проява на мъжка гордост, която съвсем пасваше на моята представа за детинската същност на това същество. В този миг си помислих колко много го мразя, но трябваше да заровя тази омраза дълбоко в душата си. Затова се размечтах за неговите целувки и ласки.

- Можеш да ме възнаградиш след това, както винаги - рекох.

- Няма да ти е лесно да го понесеш.

- За теб ще го направя. Ти стори много за мен.

- Да, и сега ти се страхуваш от мен.

- Донякъде. Но искам да живея, искам да възпитам Мери Бет. Тя е мое дете.

Тишина.

- Да вляза в теб… - започна той.

- Да, направи го.

- И ти няма да ме прогониш със силата си.

- Ще направя всичко възможно да се държа като джентълмен.

- О, толкова си различен от жените.

- Така ли, как? - попитах.

- Ти никога не си ме обичал като тях.

- Хм, не знам дали е така, но искам да те уверя, че с теб можем да си бъдем полезни. Ако жените са твърде претенциозни, за да говорят подобни неща, трябва да предположим, че имат други начини да постигнат целите си.

- Смях.

- Когато влезеш в мен, ще можеш да се смееш. Знаеш това, нали?

Изведнъж настана пълна тишина. Пердетата като че замряха на корниза. Дъждът бе спрял. Верандата блестеше от светлината на луната. Аз седнах, като се опитвах да се подготвя, въпреки че не можех да си представя как. В този миг демонът се спусна над мен, обгърна ме отвсякъде, затвори ме в себе си и аз почувствах невероятна слабост, а всички външни шумове се смесиха в едничък рев.

Станах и закрачих, но паднах. Беше сумрачно, неясно, като в кошмар. Пред мен се появиха стълбите, сияещата улица, хората дори ми махаха за поздрав, а гласовете им идваха като през шума на огромен океан: «Eh bien, Жулиен!».

Знаех, че вървя, но не усещах земята под краката си, нито имах чувство за равновесие - за горе, за долу - и започна да ми призлява от ужас. Но не се борех, опитвах се да се отпусна, да се отдам на това същество, дори като че започнах да губя съзнание.

Това странно объркване продължи цяла вечност.

Бе станало два часа, когато отново мислех нормално. Седях на Рю Домейн, но в някакво кафене, пред малка мраморна масичка. Пушех цигара и се чувствах изтощен, цялото тяло ме болеше. Осъзнах, че съм се втренчил в бармана, който спря до мен и ме попита, вероятно за шести път:

- Мосю, още едно, преди да затворим?