Ан Райс - Лашър

- Да не повярваш, нали? Какво научи, докато беше в мен?

Той дълго мълча. После се появи в още по-солиден образ, досущ като мен. Усмихна ми се и се опита да се засмее, но от устата му не излезе и звук. Сетне изчезна. Но вече бях разбрал, че става все по-добър в мимикрията, в голямата си страст - да бъде като мен.

Излязох. Знаех какво трябва да направя. Трябваше да проуча проблема, докато той бе в тялото ми, и да продължавам да го допускам в себе си за толкова време, колкото мога да издържа.

Месеците минаваха. Партито по случай първия рожден ден на Мери Бет беше грандиозно. Градът отново процъфтяваше, сянката на войната бе изчезнала, парите сякаш извираха отвсякъде. Издигаха се нови имения.

Демонът се вселяваше в тялото ми поне веднъж седмично.

Само толкова можехме да издържим и двамата. Траеше до четири-пет часа и после - хоп! - аз се връщах. В този миг можех да се окажа навсякъде. Понякога в леглото, и дори с мъж. Лашър явно имаше същите разкрепостени вкусове като мен.

Това бе просто размяна. Не бяхме като доктор Джекил и мистър Хайд, в никакъв случай. В моето тяло този призрак винаги бе добър с хората. Почти като ангел. «О, скъпи, миналата нощ беше толкова сладък - каза една моя любовница. - Благодаря ти за перлите.»

«Моля?!»

И такива неща. Стана ясно и че хората ме смятат за пиян, докато той е в мен. Репутацията ми стана още по-зловеща и противоречива. По принцип не пиех много. Мразех да съм объркан и опиянен. Но нямаше друг начин. Така че започнах да понасям усмивките и закачките на хората. «Господи, колко се беше натряскал снощи.» «Така ли? Не си спомням.»

Междувременно споменът за катедралата ме преследваше постоянно. Виждах тревистите хълмове, понякога и замъка, сякаш гледах през витраж. Виждах и долината, мъглата. Някакъв огромен и нетърпим ужас съпровождаше този спомен. Той блокираше всички сетива и аз не можех да разбера нищо повече. Болка. Изпитвах болка, когато опитвах. Неописуема болка.

Никога не споменах на демона за това. А какво научаваше той, докато бе в тялото ми… като че то се ограничаваше до чиста чувственост. Той пиеше, танцуваше, трошеше, биеше се. Няколко пъти след това дори изпадаше в отчаяние и ридаеше: Трябва сам да се въплътя.

Имаше доказателства за това, че докато бе в тялото ми, той събираше информация, но както винаги, като че не бе способен да направи нищо с нея. Тя обаче се изливаше от него с голям ентусиазъм.

Говорехме за променящите се времена, например, за железниците и как те са съсипали търговията по реката; говорехме за промяната в модата. Говорехме за фотографията, по която той бе много запален. Често се фотографираше, докато бе в тялото ми, макар че тогава бе пиян и тромав и трудно оставаше неподвижен пред апарата. На няколко пъти пъхаше снимките в джобовете ми.

Все пак всичко това явно му костваше огромни усилия. Искаше сам да се въплъти, а не да пристъпва тромаво в моето тяло. Обожанието му към Мери Бет не знаеше никакви граници.

Всъщност понякога не можеше да събере сили, за да влезе в тялото ми със седмици. Точно както на мен ми трябваха два дни да се възстановя. Лашър дори често използваше Мери Бет като извинение. Аз нямах нищо против, разбира се. Репутацията ми и без това бе ужасна, а вече остарявах.

Мери Бет ставаше все по-красива с всеки изминал ден, а аз - все по-угрижен. Мразех нелепата шарада, според която трябваше да я приемам за племенница, а не за дъщеря. Исках свои деца, всъщност исках синове. Изведнъж ценностите ми се сведоха до тази жалка и мощна необходимост и аз дори бях ужасен от простотата и?.

Но животът си течеше постарому. Аз си останах с всичкия си въпреки нахлуванията на демона. Нямаше никакъв шанс да полудея. Правех пари чрез всевъзможни инвестиции - в строителството, търговията, обработката на памук. Занимавах се с всичко и скоро реших, че ако искам да увеличавам мощта на семейството си, трябва да инвестирам извън Ню Орлиънс. Градът минаваше през спадове и подеми, но като пристанище губехме превъзходството си.

Тогава за първи път след войната отидох в Ню Йорк. Лашър остана у дома и аз живях като свободен човек в Манхатън.

Там започнах сериозното натрупване на огромно състояние.

Брат ми Реми отиде да живее в къщата на Първа улица и аз често го посещавах.

С времето се убедих, че няма причина да нямам всичко, което трябва да притежава един мъж. Влюбих се в братовчедка си Сузет, която ми напомняше Катерин с невинността си. Реших да живеем в къщата на Първа улица заедно със семейството на брат ми.