Ан Райс - Лашър

- Добре - рекох. - Може ли да вляза в градината ти? - Подадох му шепа долари, той остана доволен. Заобиколи отвътре, за да ми отвори портата на тухлената стена.

- Май ще има буря - каза свещеникът. - Това дърво ще се прекърши. - Расото му се развяваше от вятъра.

- Ти се прибирай - отвърнах. - Аз обичам бурите. Ще затворя вратата, когато си тръгна.

Застанах сам сред дърветата насред малката градина, където растяха грамофончета и няколко ярки розови лилии. Малка, неподдържана градина, насред която в една изкуствена пещера имаше статуя на Девата. Клоните на дърветата се люлееха силно. Лилиите се бяха прекършили, сякаш вятърът ги бе стъпкал с големи ботуши. Наложи се да се хвана за дънера на едно дърво, за да се задържа. Усмихвах се.

- Е? Какво ще ми направиш? - попитах. - Ще ме посипеш с листа? Направи дъжд, ако искаш. Просто ще си сменя дрехите, щом се прибера. Прави каквото искаш!

Зачаках. Дърветата застинаха. Няколко странни дъждовни капки паднаха на тухлената пътека. Наведох се и вдигнах една от прекършените лилии.

И тогава чух съвсем слабо ридание. Всъщност не го чух, долових го с душата си. Беше сърцераздирателно.

В него имаше нещо повече от мъка. Имаше и достойнство. Имаше дълбочина, по-ужасна от всяка усмивка или изражение, с които се бе опитвал да ме изплаши. Тогава в душата ми тъгата се сля с онази припомнена стара еуфория.

В ума ми нахлуха думи на латински, които всъщност не знаех. Извираха от мен, сякаш бях свещеник и четях молитва. Чух звук на гайди, чух звън на камбана.

- Този звън прогонва дяволите - каза някой. - Камбаните ще бият цялата нощ преди Коледа, за да прогонят демоните от долчинката, за да изплашат малките хора!

И тогава небето притихна. Бях сам. Градината беше тиха и градът отново си стана същият. Топлото южно слънце ме огряваше, а свещеникът изникна на вратата.

- Merci, Mon Pere8 - казах му аз, докоснах шапката си и си тръгнах.

Улиците бяха озарени от слънцето и облъхнати от бриза. Минах през Гардън Дистрикт и покрай къщата на Първа улица. Там беше моята красива Мери Бет. Седеше на стълбите и той беше с нея. Само сянка, прозрачен като въздуха. Като че и двамата се зарадваха да ме видят.

Осемнайсет

Ярката флуоресцентна светлина на бензиностанцията беше като островче насред мрачното тресавище. Телефонната будка бе просто огънато парче пластмаса около хромиран апарат. Малките квадратни бутончета изглеждаха размазани. Тя не можеше да ги различи, колкото и да се опитваше.

Отново чу заето.

- Моля, опитайте пак - помоли тя операторката. - Трябва да се свържа с «Мейфеър и Мейфеър». Те имат няколко линии. Моля, опитайте. Кажете им, че Роуан Мейфеър се обажда спешно.

- Госпожо, те няма да позволят да ги прекъсна. Вече постъпиха няколко молби за това.

Шофьорът се върна в кабината на камиона. Тя чу, че запали мотора. Направи му знак да почака и бързо даде на операторката номера на къщата.

- Това е домашният ми номер, наберете го вместо мен, моля. Аз не… не мога да видя бутоните.

Болката пак се върна, като че я стегна обръч от болка. Приличаше на менструален спазъм, но много по-болезнен.

- Майкъл, моля те, обади се. Майкъл, моля те.

Телефонът звънеше ли, звънеше.

- Госпожо, обадихме се вече двайсет пъти.

- Вижте, трябва да се свържа с някого. Моля ви, продължавайте. Кажете им…

Отсреща и? отговориха нещо, но ревът на камиона заглуши всичко. От малкия комин над кабината блъвна дим.

Роуан се обърна и слушалката се изплъзна от пръстите и? и се удари в пластмасовата преграда. Шофьорът като че и? махаше да се качва.

Мамо, помогни ми. Къде е татко?

Всичко е наред, Емалет. Бъди спокойна. Имай малко търпение.

Тя пристъпи напред, уж се чувстваше стабилна, но в следващия миг се стовари на асфалта. В коленете и? пламна ужасна болка и тя усети, че полита напред.

Мамо, страх ме е.

- Дръж се, момичето ми - отвърна Роуан. - Дръж се. - Успя да се опре на ръце и се задържа. Боляха я само коленете. Двама служители от бензиностанцията се втурнаха да и? помогнат. Шофьорът на камиона също слезе.

- Добре ли сте, госпожо? - попита я той.

- Да, да вървим - отвърна Роуан. Погледна го в лицето и добави: - Трябва да побързаме! - Всъщност ако не я бяха вдигнали, нямаше да може да стане. Облегна се на ръката на шофьора. Небето отвъд блатата бе пурпурно.

- Не можахте ли да се свържете?

- Не, но трябва да продължим.

- Госпожо, налага се да спра в Сейнт Мартинвил. Няма начин, трябва да взема…

- Разбирам. Оттам ще се обадя пак. Просто карайте, моля ви. Нека се махаме оттук.