Ан Райс - Лашър

- Абсент. - Гласът ми прозвуча като дрезгав шепот. Нищо от мен не бе останало незасегнато.

- Ти, проклет кучи сине - казах мислено на демона. - Какво си направил с тялото ми?

Отговор обаче не дойде. Той бе твърде изтощен. Беше останал в мен с часове. Господи, по дрехите ми имаше кал, по обувките също. Панталоните ми явно бяха сваляни и после обути отново, защото не бяха добре закопчани. О, значи сме били с жена или мъж, рекох си. Чудя се и какво ли друго сме докопали.

Взех чашата с абсент и я изпих до дъно. Станах и за малко да падна. Глезенът ме болеше. По кокалчетата на пръстите ми имаше кръв. О, били сме се, значи.

Някак успях да се добера до апартамента си. Моят слуга, Кристиан, беше там - чернокож мъж с мейфеърска кръв, на когото плащах много добре и който бе умен и често дори саркастичен. Попитах го дали леглото ми е приготвено и той каза с обичайния си маниер: «А ти как мислиш?».

Легнах и го оставих да ме съблече и да отнесе дрехите ми. Помолих го за бутилка вино.

- Пил си достатъчно - отвърна той.

- Дай ми вино - настоях - или ще стана от леглото и ще те удуша.

Той ми донесе вино и аз му казах да се маха. След като излезе, аз лежах и пиех, като се опитвах да си спомня какво съм натворил… улиците, онова подобно на пиянско замайване, гласове, които сякаш идват изпод вода. И тогава започнаха да се появяват ясни спомени. Да, разбира се, и то така близки, сякаш бяха мои собствени спомени. Бях в долчинката и водех своите хора. После цялата процесия продължи към катедралата. Тя беше най-красивата, която бях виждал през целия си живот. Украсена празнично, цялата в зеленина. Аз взех детето Иисус и запях възторжено, а от очите ми се стекоха сълзи. У дома съм, у дома. Вдигнах поглед към огромния прозорец с изображението на светеца. Да, сега съм в ръцете на Господ и на светеца.

Събудих се със сепване. Що за спомен бе това? Знаех, че мястото е в Шотландия. Донелайт. Знаех и че е било преди векове. И все пак споменът бе мой, ясен и свеж, непосредствен, както могат да бъдат единствено спомените.

Хукнах към писалището си и записах всичко. Тогава се появи демонът - слаб и неясен, без форма. Гласът му бе едва доловим.

- Какво правиш, Жулиен?

- Аз мога да те попитам същото! - отвърнах. - Хареса ли ти да полудуваш?

- Да, Жулиен. Искам да го направя пак. Дори сега, но съм твърде слаб.

- Не може да бъде. Хайде тогава, махай се, аз също съм изтощен. Ще го направим…

-… веднага щом можем.

- Да, точно така, дяволе.

Пъхнах листовете в писалището, легнах и спах като мъртвец. Когато се събудих, слънцето бе изгряло и знаех, че пак съм бил в катедралата. Спомних си прозореца с розата. Спомних си издълбания на върха на гробницата образ на светеца. Хората пееха…

Какво ли значеше това, зачудих се. Нима този демон е някакъв светец? Не, не. Или пък лош ангел, паднал в пъкъла? Какво? Не знаех. Или пък е служил на някакъв светец, почитал го е, а после… какво?

Важното беше, че това без съмнение бяха спомени на смъртен. Това същество си спомняше живот на земята; беше съхранило тези спомени и сега те бяха останали в мен, а аз вероятно бях единственият, способен да ги проучи. Със сигурност призракът знаеше, че у него има спомени от живота му на смъртен, но той не можеше да разсъждава истински! Той използваше нас, за да мисли! Той щеше да разбере какво е било, единствено ако аз му кажех.

И тогава ми хрумна нещо. Всеки път щях да запомням по нещо. Щях да се превръщам в демона, щях да го опознавам и накрая щях да се добера до истината за него. Ако тя не можеше да помогне, тогава какво би могло? «Ах ти, глупав зъл дух», помислих си. «Та ти си просто душа, която иска да се прероди. Ти си живял. Не си нито мъдър, нито вечен. Отивай в ада, където ти е мястото.»

Пак заспах, този ден ми се стори цяла вечност. Бях ужасно изморен.

През нощта тръгнах към Ривърбенд. Извиках оркестъра и им казах да свирят колкото сили имат. После седнах с майка си и и? разказах за случилото се. Тя обаче не ми повярва.

- Първо на първо, той е всемогъщ и е от незапомнени времена.

- От ада е.

- Второ, ще разбере, ако започнеш да човъркаш из душата му, и ще те убие.

- Вероятно.

Повече не и? доверявах нищо. Всъщност май повече не разговарях с нея. Тя едва ли забеляза това.

Отидох в детската стая. Демонът бе до люлката. Видях го за миг - бе облечен като мен, целият в кал, както предния ден. Идиот. Усмихнах му се.

- Искаш ли пак да влезеш в мен?

- Сега трябва да съм с нея, с моето бебе - рече той. - Виж колко е красива. Наследила е твоята сила и силата на майката на майка и?, и на нейната майка. Като си помисля само, че можех да се лиша от теб.