Ан Райс - Лашър

По това време получавах ярки проблясъци относно демона и неговите спомени. Продължих да си «спомням» катедралата, долината и Донелайт, но образите ставаха все по-ярки. Не успявах да се придвижа много напред или назад във времето, но виждах повече подробности. Започнах да осъзнавам, че еуфорията, която бях почувствал в съня с катедралата, е любов към Бог.

Уверих се в това един ден, когато бях пред катедралата «Сейнт Луис» на Джаксън Скуеър и чух някой да пее. Влязох вътре. Малки мулатки, всички много красиви, «цветнокожи деца», както ги наричахме тогава, получаваха първото си причастие. Бяха облечени в разкошни бели рокли и церемонията направо спираше дъха. Толкова много невръстни невести на Исус изпълваха пътеката, всяка с броеница и малък бял молитвеник в ръка.

Обич към Господ. Ето това почувствах в катедралата «Сейнт Луис». И разбрах, че точно това съм почувствал в долчинката, в древната катедрала. Бях поразен. Разхождах се цял ден наоколо, като се опитвах да събудя отново това усещане, а после събирах сили да го прогоня.

Виждах Донелайт. Виждах каменните му къщи и малкия площад. Видях катедралата в далечината - о, великолепна готическа църква. Прастари времена!

Най-сетне седнах в едно кафене и изпих чаша студена бира. Обърнах глава към стената зад мен. Призракът беше там, макар и невидим.

- За какво мислиш?

И тогава, съвсем предпазливо, аз му казах. Той замълча объркан. После рече плахо:

- Пак ще бъда в плът.

- Да, ще бъдеш - отвърнах аз. - Ние с Мери Бет ще ти помогнем.

- Добре, защото тогава ще ти покажа как да останеш и да се върнеш отново.

- Но защо ти е отнело толкова много време?

- Там, където съм, не съществува време - отвърна той. - То е само идея. Когато съм в тялото ти, усещам времето, измерено от шума и движението. Но иначе съм извън нещата. Чакам. Виждам надалеч. Виждам как се връщам на земята и тогава всички ще страдат.

- Всички.

- Всички, освен нашият род, твоят и моят. Кланът на Донелайт, защото ти също принадлежиш към него, като мен.

- Така ли? Значи всичките ни братовчеди, всичките ни деца, потомците ни…

- Да, те ще бъдат благословени - най-могъщите на земята. Благословени. Виж само какво правя сега. А ще сторя повече, много повече, когато се въплътя отново, защото тогава наистина ще бъда един от вас!

- Обещай ми това - казах. - Искам да се закълнеш.

- Ще поддържам всички ви. Всички.

Затворих очи. Видях долчинката, катедралата, свещите, хората от процесията, детето Исус. Демонът изпищя от болка.

Но всъщност не се чу никакъв звук. Видях улицата, кафенето, отворената врата, почувствах бриза, но демонът все пак пищеше от болка и само аз, Жулиен Мейфеър, можех да го чуя.

Дали и Мери Бет го чуваше?

Той изчезна. Всичко около мен, целият свят отново изглеждаше непокътнат и красив, както винаги. Станах, сложих си шапката, взех си бастуна, пресякох Канал стрийт към американския квартал и тръгнах към близката църква. Дори не бях ходил в нея. Беше нова, а кварталът бе пълен с ирландци и немци.

Оттам излезе ирландски свещеник, тогава те бяха навсякъде - сякаш бяха мисионери по тези земи, тръгнали да покръстят света, както по времето на свети Брендан.

- Чуй ме - рекох му аз, - ако искам да прогоня демон, ще помогне ли, ако знам какво всъщност представлява? Ако знам името му, стига да има такова?

- Да - отвърна той. - Но трябва да оставиш тази работа на свещеник. И все пак да знаеш името му е огромно предимство.

- И аз така си мислех.

Вдигнах поглед нагоре. Стояхме пред вратата на ректорията, на тротоара, но вдясно от нас имаше оградена със стена градина. Видях, че дърветата в нея започнаха да се люлеят и от тях се посипаха листа. Всъщност вятърът стана толкова силен, че дори разлюля малката камбана под църковния купол.

- Ще науча името му - рекох аз.

Дърветата се разлюляха още по-силно и още листа бяха подхванати от вятъра.

Аз пак повторих, още по-ясно:

- Ще науча името му.

- Да, научи го. За по-сигурно - каза свещеникът. - Защото има много демони. Всички паднали ангели, както и стари езически богове, които са станали демони след раждането на Исус, както и дори малки хора от ада.

- Стари езически богове? - попитах аз. Защото никога не бях се занимавал с тази област от теологията. - Аз смятах, че те са измислени и не са съществували, а нашият Бог е единственият истински бог.

- О, съществуват, но са демони. Те са привидения и духове, които ни тормозят нощем, отмъстителни и зли. Същите като вълшебните същества. Малките хора. Аз съм виждал малки хора в Ирландия, виждал съм ги и тук.