Ан Райс - Лашър

Оттук. От изолираната бензиностанция на брега на блатото. Небето беше пурпурно, звездите надничаха отгоре, а луната бе голяма и ярка.

Той я вдигна с лекота и я сложи на седалката. После заобиколи, освободи ръчната спирачка и запали мотора, преди да затвори вратата и да натисне газта. Връщаха се на безкрайното шосе.

- Още ли сме в Тексас?

- Не, госпожо, вече сме в Луизиана. Сигурно искате да ви заведа на лекар.

- Не, добре съм.

Още щом го каза, болката я стегна отново и почти я накара да закрещи. Усети рязко ръгване отвътре.

Емалет, моля те, в името на обичта ти към мен.

Но, мамо, тя става все по-слаба. Страхувам се. Къде е татко? Мога ли да се родя без него?

Не още, Емалет. Тя въздъхна и се обърна към пътя. Големият камион караше с деветдесет мили в час по тясното шосе с изпотрошената мантинела, а пурпурното небе над тях притъмня, щом дърветата започнаха да стават по-високи. Ярките предни светлини на камиона осветяваха пътя. Шофьорът започна да си подсвирква.

- Имате ли нещо против да пусна радиото, госпожо.

- Не, моля ви, пуснете го.

И тогава пак усети ръгване отвътре. След миг се чуха ясните гласове на «Джъдс». Тя се усмихна. Дяволска музика. Още едно ръгване и тя се наведе напред и се опря на таблото. После осъзна, че дори не си е сложила колана. Ужасно, а беше бременна.

Мамо…

Да, Емалет.

Времето дойде.

Не, рано е още. Стой мирна. Почакай, докато и двете сме готови.

Но обръчът от болка стегна корема и?. Изгаряше я. Последва още един тласък и усещането, че нещо се разкъсва. Между краката и? потече течност. Тя усети влагата и в същия миг кръвта се смъкна от лицето и?. Отново почувства ужасно замайване - щеше да припадне.

- Спрете камиона - каза на шофьора.

Мъжът като че не я разбра.

- Лошо ли ви е, госпожо?

- Не. Спрете камиона. Виждате ли онези светлини? Спрете там. Там отивам. Спрете камиона! - Тя го погледна яростно и видя смущението му, страха му. Той най-сетне намали и спря.

- Знаете ли кой живее там?

- Разбира се. - Тя отвори вратата и се свлече по стъпалото. Роклята и? беше мокра. Без съмнение и седалката бе мокра и сега той щеше да види това. Горкият човек. Колко ли отвратително му изглеждаше всичко. Щеше да реши, че се е напикала.

- Продължавайте, моля, благодаря ви - рече тя и затръшна вратата. Но чу, че той вика нещо отвътре.

- Госпожо, портмонето ви. Ето. Не, не, недейте, вече ми дадохте много пари.

Камионът обаче пак не потегляше. Тя тръгна право през канавката, изкачи бързо другата страна и пое през някаква гъста горичка под съпровода на мекото квакане на дървесните жаби. Пред себе си виждаше светлина. Вървеше към нея и най-сетне чу, че камионът потегли, а след секунди отново настъпи тишина.

- Намерих място, Емалет, сухо и топло място. Бъди спокойна, потърпи.

Не мога, мамо, трябва да изляза.

Тя се озова на някаква поляна. Светлините бяха още далече, вдясно от нея. Напред се простираше обширна тревиста морава и красив дъб - огромен, свел трагично дългите си клони, сякаш посягаше към гората в безплодно усилие да се присъедини към нея.

Този дъб и? разби сърцето. Огромните му възлести клони бяха покрити с тъмен мъх, а небето над него бе ясно, осеяно със звезди.

Красиво място, Емалет. Емалет, ако умра, иди при Майкъл.

Пред очите и? пак се мярна образът на Майкъл, номерът на къщата, номерът на телефона - информация за малкото същество в нея, което знаеше онова, което знаеше и тя.

Майко, не мога да се родя, ако умреш. Майко, нуждая се от теб. Нуждая се от татко.

Дървото изглеждаше така ясно, масивно и грациозно. Изведнъж я споходи видение на древна гора, в която дърветата бяха като храмове. Видя зелено поле, хълмове, обрасли с дървета.

Донелайт, мамо. Татко каза да ида в Донелайт, ще се срещнем там.

- Не, скъпа - каза тя на глас и посегна към дънера на дървото. Свлече се до него, грубата му кора миришеше приятно. На допир беше като камък, не приличаше на нещо живо, поне в назъбената си основа, където корените бяха като скали. Чак горе и настрани имаше малки клони, които се полюшваха на вятъра. - Иди при Майкъл, Емалет. Кажи му всичко. Иди при Майкъл.

Боли ме, мамо, боли ме.

- Запомни, Емалет, иди при Майкъл.

Мамо, не умирай. Трябва да ми помогнеш да се родя. Трябва да ми дадеш очите и млякото си, иначе ще бъда малка и безполезна.

Тя се отдалечи от дънера към място, където тревата беше мека и копринена на допир. Между два огромни клона.

Беше тъмно и приятно.

Ще умра, скъпа.

Не, мамо. Аз идвам. Помогни ми!