Ан Райс - Лашър

- Майкъл - каза майка и?. - Майкъл Къри. Ню Орлиънс. Но знаеш ли, мисля, че е записан при Мейфеър в указателя. «Мейфеър и Мейфеър». Обади се на «Мейфеър и Мейфеър».

Шестнайсет

Установиха, че Алисия Мейфеър е направила спонтанен аборт към четири следобед и е била мъртва повече от три часа, когато Мона е отишла да я види. Те, разбира се, я бяха проверявали. Бяха пускали светлините и сестрата бе казала, че тя не иска да се събуди. Ан Мари бе влизала и излизала от стаята и? преди и след смъртта и?.

Никой не бе видял друг да влиза там. Стаята бе частна.

Лесли Ан Мейфеър се обаждаше на всички жени от семейството. Райън също се обаждаше от центъра. Обаждаше се и секретарката му.

Когато най-сетне се отърва от прегръдките и целувките, Мона се заключи в стаята си и свали с яд бялата рокля и панделката.

Разбира се, не можеше да се обади на Майкъл и да му каже, не, да го помоли да дойде. Телефонът постоянно беше зает.

Само по гащички и сутиен, тя зарови из дрешника си за по-хубави дрехи. Но такива нямаше. Отключи вратата и прекоси коридора до стаята на майка си. Никой не я забеляза. Разговорите долитаха до нея като неразличим рев откъм стълбището. Навън се затръшваха врати на коли. Древната Евелин плачеше силно и безутешно.

Дрешника на Сиси. Сиси бе висока само метър и петдесет. Мона също бе почти толкова. Зарови из дрехите и палтата, из костюмите на майка си, докато не откри тясна пола, която според майка и? бе твърде къса. Добре, тя беше подходяща, после намери и една от блузите на Сиси, които тя носеше между девет и единайсет сутрин, преди да започне да пие и да облече халат, за да гледа следобедните сапунки в дневната.

Е, Сиси вече нямаше да прави това, нали така? Мона почувства, че и? се завива свят. Тези дрехи миришеха на майка и?. Сети се за миризмата в болницата. Не, тук я нямаше. Иначе щеше да я долови.

Погледна се в огледалото. Изглеждаше като малка жена, е, почти. Взе четката на Сиси, събра косата си отзад, както правеше майка и?, и я прихвана с шнола.

За миг, но само за миг, за едно мигване на окото, тя си помисли, че вижда майка си. Изстена. Твърде много и? се искаше това да е истина. Но в огледалото бе само тя, Мона, с прибрана коса и като че много пораснала. Взе червилото на Сиси, бледорозово «защото тя вече не бе достатъчно трезва, за да направи нещо готино с червено червило, освен да прилича на клоун».

Начерви устните си.

Добре. Прекоси отново коридора, затръшна вратата на стаята си и включи компютъра.

Появи се главната директория - ярка, зелена, пълна със стандартните менюта. Мона натисна R за Run a Program и направи поддиректория WS/MONA/HELP.

Веднага влезе в нея и натисна D, за да създаде файл с име Help/Помощ.

«Мона Мейфеър, 3 март. Това е за онези, които ще дойдат след мен и може никога да не разберат какво се е случило. Нещо преследва жените в нашето семейство. Те вече са предупредени, но мислят, че става дума за заболяване. Само че е нещо по-лошо, нещо, което ще заблуди всеки.

Отивам да помогна, за да бъдат предупредени всички жени.»

Тя натисна KD, за да го съхрани, и файлът тихо изчезна в машината. Беше сама с тъмната стая и компютъра, сякаш стоеше пред камината. Шумът от булеварда бавно надви безстрастната тишина. Отвън имаше задръстване. Някой чукаше на вратата.

Тя отиде и махна резето. Люспи боя останаха по пръстите и?. Отвори вратата.

- Търся Мона. О, Мона, не можах да те позная. - Беше леля Беа. - Господи боже, дете, ти си открила майка си, така ли?

- Да, добре съм - каза Мона. - Но трябва да се обадим на всички.

- Това правим, скъпа, ела долу. Нека те прегърна.

- Никой не бива да остава сам, дори както аз току-що в стаята. Никой.

Мона мина покрай нея и тръгна по коридора към стълбището.

- Никой не бива да остава сам! - извика тя. Дългият коридор долу бе изпълнен с роднини. Димът от цигарите се издигаше на слоеве под лампата. Плач, ридания, миризма на кафе.

- Мона, скъпа, може ли да извадя някакви сладки?

- Мона, ти ли я откри?

- Мона, Мона, скъпа!

- Боже, та те бяха като близначки - Сиси и Джифорд.

- Не, не мисля, че беше така.

- Това не е болест - каза Мона.

Объркана и тъжна, Беа я хвана за рамото.

- Да, знам, и Аарън казва така. Обаждат се на всички жени в Ню Йорк и Калифорния.

- Да, навсякъде.

- Господи! - изпъшка Беа. - Карлота беше права. Трябваше да изгорим онази къща. Трябваше. То дойде оттам, нали?

- То не е свършило, скъпа Беатрис - каза Мона и тръгна надолу по стълбите.

Долу влезе в банята, заключи се и заплака.