Ан Райс - Лашър

Само преди миг Емалет бе сигурна, че майка и? знае, че тя е в нея! За миг майка и? я почувства в себе си, но после кавгата с баща и? пак започна.

Сега, щом вратата се затръшна, ароматът на баща и? изчезна, а цветята се раздвижиха, закимаха и запулсираха в сумрачната стая. Емалет чуваше, че майка и? плаче.

Не плачи, мамо, моля те. Натъжаваш ме. Целият ми свят се превръща в тъга.

Наистина ли ме чуваш, скъпа.

Да, майка и? знаеше, че тя е там! Емалет се обърна и изви в своя миниатюрен свят, докосна покрива му и чу въздишката на майка си.

Да, мамо, кажи името ми като татко. Емалет. Кажи го!

Емалет.

И тогава майка и? започна да и? говори настойчиво.

Чуй ме, дете, аз съм в беда. Слаба и болна. Умирам от глад. Ти си вътре в мен, и слава богу, получаваш онова, от което имаш нужда, от зъбите ми, от костите ми, от кръвта ми. Но аз съм слаба. Той пак ме върза. Ти трябва да ми помогнеш. Какво да сторя, за да спася и двете ни?

Мамо, той ни обича. Обича теб, обича и мен. Той иска да изпълни света с нашите деца.

Майка и? изстена и каза:

Стой мирна, Емалет. Зле ми е.

И после се изви от болка в леглото, краката и? бяха разкрачени и вързани, ръцете също. От аромата на цветята и? призляваше.

Емалет заплака. Мъката на майка и? беше толкова ужасна. Тя видя майка си така, както баща и? я виждаше - изпита, немощна, с тъмни кръгове около очите, приличаше на сова в леглото, на сова; и Емалет видя сова в гъста тъмна гора.

Скъпа, чуй ме, ти няма да бъдеш в мен завинаги. Скоро ще се родиш и тогава, Емалет, аз може да умра. Може да се родиш в мига на смъртта ми.

Не, майко.

Това бе непоносима мисъл - майка и? мъртва! Емалет познаваше смъртта. Можеше да я надуши. Видя сова, простреляна със стрела, която пада на горската пътека, върху сухите листа. Тя знаеше какво е смърт, така както знаеше какво е долу и горе, и всичко наоколо, какво е вода, познаваше собствената си кожа, косата си, която можеше да хване с пръсти и да потърка по устните си. Смърт беше да не си жив! Дългите истории, разказани от баща и?, отново нахлуха в главата и? - за долчинката и как те трябва да бъдат заедно и да станат силни.

- Помни - бе казал баща и? веднъж, - те не проявяват никаква милост към онези, които не са от техния вид. Ти също трябва да си безмилостна. Ти, дъще моя, невесто моя, моя малка майчице.

Не умирай, мамо. Не можеш да направиш това. Не умирай.

- Опитвам се, скъпа, но чуй ме. Баща ти е луд. Той мечтае за лоши неща и когато се родиш, трябва да избягаш оттук. Трябва да избягаш и от мен, и от него, да потърсиш помощ. - После майка и? започна да плаче, като клатеше неутешимо глава.

Баща и? се връщаше. В ключалката се завъртя ключ. Разнесе се неговата миризма и миризмата на храна.

- Ето, скъпа моя - каза той. - Нося ти портокалов сок, мляко и други хубави неща.

Той седна до майка и? на леглото.

- О, няма да трае дълго! - рече. - Виж как се бори тя! А и гърдите ти пак се пълнят с мляко!

Майка и? изпищя. Той запуши устата и? с ръка, а тя се опита да захапе пръстите му!

Емалет заплака. Това беше ужасно, ужасно, този мрак и това ехтене навсякъде. Какво бе светът, когато някой страда толкова? Нищо. Тя искаше да сложи нещо в устите им, да ги запуши, за да не си говорят с такава омраза. Натисна покрива на света си. Виждаше се вече като родена жена, как тича от единия до другия, запушва устите им с листа от гората, за да не изричат омразните думи.

- Ще изпиеш сока и млякото - каза баща и? с ярост.

- Само ако ме отвържеш и ми позволиш да стана. После ще ям. Ако мога да седна на леглото, ще ям.

Моля те, татко, бъди добър с мама. Сърцето и? е изпълнено с мъка. Мама трябва да се храни. Мама умира от глад. Мама е слаба.

Добре, скъпа моя. Баща и? беше изплашен. Не можеше пак да остави така майка и? без храна и вода.

Той сряза тиксото, с което бяха вързани ръцете и краката и?.

Майка и? събра крака, свали ги от леглото и двете тръгнаха - тя и майка и? - напред-назад, напред-назад. Към банята, изпълнена с ярка светлина и блестящи неща, където миришеше на вода и на препарати.

Майка и? затвори вратата и взе голяма порцеланова плоча от тоалетната. Емалет разбираше тези неща, защото майка и? ги разбираше, но не напълно. Порцеланът беше твърд и тежък, майка и? бе изплашена. Тя вдигна плочата високо. Тежеше като надгробен камък.

Баща и? отвори вратата с трясък, майка и? се обърна и стовари порцелановата плоча на главата му. Той извика.

Болка за Емалет. Мамо, недей.

Но баща и? падна притихнал на земята, без да плаче. Майка и? го удари още веднъж с плочата. От ушите му рукна кръв. Той затвори очи. Той сънуваше. Майка и? отстъпи назад разплакана и пусна порцелановата плоча.