Ан Райс - Лашър

Не бях сигурен в това. Какво щяха да правят малките Клей и Винсент, тези невинни деца, чиято единствена вина бе, че са се родили момчета, като мен и Реми?

Тръгнах към града, като се чудех какво да направя. Говорих с много лекари и сестри, а треската върлуваше както винаги в горещо време. Гробищата бяха пълни с мъртъвци. Градът миришеше на смърт. Палеха се огромни огньове, за да се прогонят зловредните изпарения.

Богатите фабриканти и търговци, които бяха дошли на юг да натрупат пари след войната, падаха под косата на Черния жътвар така лесно, както и селяните, дошли с корабите.

Дарси умря. Да, умря. Кочияшът на Катерин се появи пред вратата ми.

- Той умря, мосю. Сестра ви моли да идете при нея!

Какво можех да направя? Не бях стъпвал в къщата на Първа улица от завършването и?. Дори не познавах бедните Клей и Винсент! Не бях виждал сестра си от година, освен когато се срещнахме веднъж на улицата. Внезапно цялото ми богатство, всички удоволствия изгубиха стойност за мен. Сестра ми ме молеше да ида при нея.

Трябваше да го сторя и да и? простя.

- Лашър, какво да правя?

- Ще разбереш - каза ми той.

- Но тя няма дъщеря, която да продължи рода! Ще скърби за мъжа си до края. Знаеш го и аз го знам.

- Ще разбереш какво да сториш. Иди при нея.

Отидох в къщата на Първа улица. Беше дъждовна нощ, много гореща, а ирландските бордеи бяха само на няколко пресечки оттам. Труповете на умрелите от жълта треска лежаха струпани в канавките.

Бризът откъм реката разнасяше вонята. Къщата обаче се издигаше величествена сред дъбовете и магнолиите, същинска неразрушима крепост. Много тайнствена къща, изпълнена с повтарящи се и някак зловещи мотиви.

Видях прозореца на господарската спалня. Видях онова, което мнозина са виждали оттогава - потрепване на светлина на свещи зад капаците.

Влязох в къщата, като разбих вратата с помощта на Лашър или благодарение на сила в самия мен, която се появи незнайно откъде. Ключалката се счупи и стана съвсем безполезна.

Свалих мокрото си палто и тръгнах по стълбите. Вратата на главната спалня беше отворена.

Разбира се, очаквах да видя мъртвия ирландец да лежи там и да се разлага в лятната жега. Оказа се обаче, че вече са го отнесли, за да не се разнася заразата. Суеверните ирландски слугини ми казаха, че Дарси, горкичкият, бил вече погребан, но тъй като камбаните на «Свети Алфонс» биели ден и нощ, нямало време за погребална служба.

Стаята беше почистена. Катерин лежеше на огромното легло с черни фигури на лъвове по пилоните и плачеше тихо, забила лице в бродираната възглавница.

Изглеждаше съвсем малка и крехка; пак си беше моята малка сестричка. Аз седнах до нея и започнах да я успокоявам. Тя плачеше на рамото ми. Дългата и? черна коса беше все така гъста и мека, а лицето и? не бе изгубило нищо от красотата си. Всички бебета не бяха отнели нито очарованието и?, нито невинността и?, нито лъчистата вяра в очите и?, когато ме погледна.

- Жулиен, отведи ме у дома в Ривърбенд - каза тя. - Заведи ме у дома. Накарай мама да ми прости. Не мога да остана тук сама. Навсякъде ще виждам Дарси, само Дарси.

- Ще опитам, Катерин - отвърнах, но бях сигурен, че няма как да я сдобря с майка. Тя вече беше съвсем луда и дори не си спомняше коя е Катерин, нито пък кой съм аз. Последния път, когато я видях, двамата с Лашър караха цветята да цъфтят по-рано. Демонът и? бе разкрил тайните на растенията, от които могат да се правят отвари за получаване на видения. Такъв бе животът на майка ми към края. Можех да и? кажа, че Катерин е мъртва и погребана и трябва да бъдем добри с нея. Кой знае, може би щеше да се умилостиви.

- Не се притеснявай, красавицата ми - казах аз. - Ще те отведа у дома, ако искаш, заедно с децата ти. Цялото семейство е там, както винаги.

Тя кимна и направи грациозен и някак безпомощен жест, който трябваше да покаже, че се оставя изцяло в ръцете ми.

Целунах я и я прегърнах. После я сложих да легне и я уверих, че ще остана при нея до сутринта.

Вратите бяха затворени. Бавачките ги нямаше. Момчетата бяха тихи, където и да спяха. Аз излязох от спалнята, за да пуша.

Видях Лашър.

Стоеше в подножието на стълбището и ме гледаше. Каза ми тихо да разгледам къщата. Да разгледам вратите, стаите и повтарящите се мотиви. Ривърбенд ще изчезне, както къщата в Сан Доминго, но тази къща ще остане, за да изпълни предназначението си.

Изпаднах в странен унес. Слязох по стълбите и започнах да оглеждам къщата така, както ти, Майкъл, си правил хиляди пъти. Тръгнах из нея бавно, докосвах рамките на вратите, месинговите дръжки, разглеждах пейзажите в трапезарията и красивите гипсови орнаменти по таваните.