Ан Райс - Лашър

Случи се обаче нещо друго. Той започна да ме имитира.

Всичко като че тръгна от няколко мои необмислени въпроса:

- Защо трябва да изглеждаш така? Толкова простоват и прашен?

- Сузан мислеше, че съм хубав мъж. Ти как искаш да изглеждам?

И с няколко внимателно подбрани думи аз създадох дизайна на дрехите му. След това той се появяваше в моя образ, за да ме изплаши и да ме разсмее. Скоро открихме, че можем да заблуждаваме и другите. Той сядаше на бюрото ми и се представяше за мен, а аз излизах. Хората така и не разбираха, че съм напуснал къщата.

Беше страхотно. Разбира се, той не можеше да поддържа солиден образ много дълго, но ставаше все по-силен и по-силен.

Стана ми ясно и нещо друго. Това същество, въпреки че ми доставяше наслада, когато пожелаех, не изпитваше ревност от другите ми любовници. Всъщност дори обичаше да ме гледа - с любовници, с курви, с държанки. Често кръжеше около гардероба ми и караше дрехите да се полюшват като от вятър. Явно ме възприемаше като интересен модел за подражание.

Маргьорит вече не излизаше изобщо от откачената си лаборатория, затова аз се отправях към града. Демонът тръгваше с мен и наблюдаваше всичко. Чувствах се много могъщ, когато бях в неговата компания - моя таен довереник, моето свръхестествено око, моя пазач.

А когато с Маргьорит се криехме от него чрез музиката, той се появяваше и танцуваше, както пред Мари Клодет навремето. Нашето уединение го принуждаваше да показва силата си и облечен в модните си дрехи, той изнасяше своя спектакъл, за да ни разсейва така, както ние се опитвахме да разсеем него чрез мелодията.

Ако има човек в Ривърбенд, който да не е виждал този демон в материална форма поне за половин минута, значи е бил или сляп, или луд.

Майкъл, мога да ти кажа толкова много, но не това е историята на живота ми, която има значение. Достатъчно е да отбележа, че живях така, както малцина са живели, научих, каквото исках и направих, каквото пожелах. Изпитах всякакъв вид удоволствия и този демон беше моят най-добър любовник. Никоя жена, нито мъж успяха да ме откъснат за дълго от него.

- Смях, Жулиен. Не съм ли по-добър?

- По-добър си, трябва да призная - отвръщах аз и се отпусках по гръб на леглото, като го оставях да свали дрехите ми и да ме гали.

- Защо толкова обичаш да го правиш? - питах го.

- Защото ставаш топъл, ставаш по-близък и ние сме почти заедно. Ти си красив, Жулиен. Ние сме мъже, ти и аз.

Има смисъл в това, казвах си аз и отпивах от еротичното удоволствие. Отдавах му се с дни, но след това винаги се появявах в града, за да се забавлявам по друг начин, иначе щях да полудея като майка си.

Разбира се, сега вече зная колко безсмислени са били тези експерименти. Единствено жаждата на Лашър да обсебва човешки тела ни караше да продължаваме.

Маргьорит вече беше официално луда. Само че на никого не му пукаше за това. Пък и защо? Семейството имаше стотици членове. Брат ми Реми се ожени и му се родиха много деца, както от жена му, така и от метресата му квартеронка. Ние, Мейфеър, бяхме навсякъде и много от нас отидоха в града и построиха красиви къщи там.

На никого не му пукаше дали главната вещица не излиза от стаята си по време на разкошните пикници, които уреждахме. Тя не липсваше никому. Аз обаче бях там, танцувах с Катерин, която разби сърцата на много млади мъже - вече минаваше двайсет и пет и бе стара мома по стандартите на Юга от ония времена, но беше толкова красива, че никой не смееше да си помисли подобно нещо, пък и така богата, че всъщност нямаше нужда да се омъжва.

Скоро ми стана ясно, че тя се страхува да се омъжи. Разбира се, с майка ми и? бяхме казали каквото можем, а тя бе ужасена. Не искаше да роди дете, за да не се продължи дяволското семе. «Ще умра девица - казваше. - И така ще се сложи край на всичко това. Няма да има повече вещици.»

- Нещо да кажеш? - попитах аз Лашър.

- Смях - беше неговият отговор. - Тя е човек. Човеците жадуват за компания, човеците жадуват за деца. Има много братовчеди, от които да избере. Търси такива с белези. Търси такива, които виждат.

И аз го направих. Тиках всеки Мейфеър с вещерски знак пред лицето на Катерин, но без успех. Тя си остана същата - сладка и леко разсеяна, никога не спореше за нищо.

И тогава се случи немислимото.

Започна съвсем невинно. Тя искаше къща в града и настояваше да наема един ирландски архитект, Дарси Монахан, да я построи в горната част, където живееха американците.

- Ти сигурно си полудяла - казах и?. Баща ми бе ирландец, наистина, но аз не го познавах. Бях креол и говорех само на френски. - Защо искаш да живееш с онези шумни американци? С търговци и всякаква подобна измет?