Ан Райс - Лашър

- Ето ги мъртвите - каза майка ми. - Виждаш ли? Това е Мари Клодет. - Тя вдигна една мъничка кукла със сива коса, облечена в червена тафта. Беше направена от чорап, пълен с нещо, което приличаше на камъчета. - Изрезки от ноктите и?, кост от ръката и?, която взех от гроба, кичур от косата и?, голям кичур. Ето от какво е направена тази кукла. Малко след смъртта и? аз взех слюнка от устата и? и напоих лицето на куклата, взех и малко от кръвта, която бе повърнала, и намазах с нея куклата под рокличката. Вземи я и ще видиш, че тя е тук.

Пъхна куклата в ръцете ми и пред мен за миг блесна образът на живата Мари Клодет! Направо политнах назад от изумление. Взирах се в куклата, стиснах я отново и пак видях баба си да се взира в мен. Започнах да я викам, призовавах я, виждах я, зовях я, а накрая тя изчезна.

- Това нищо не означава - рекох аз. - Тя не е тук.

- Не, не, тук е и дори говори с мен.

- Не ти вярвам.

Стиснах отново куклата и казах:

- Бабо, кажи ми истината. - И тогава чух тъничък гласец в главата си, който каза:

- Обичам те, Жулиен.

Разбира се, аз знаех, че това не е Мари Клодет. Беше Лашър, но се чудех как да го докажа.

И тогава ми хрумна нещо. Казах високо, така че и майка ми да чуе:

- Мари Клодет, Мари Клодет, любима моя бабо, помниш ли деня, в който, докато оркестърът свиреше, ние с теб погребахме малкото ми дървено конче в градината? Помниш ли, че аз плаках, а ти ми каза едно стихотворение?

- Да, да, детето ми - каза потайният глас и образът, който и аз, и майка ми виждахме. Този път се бе задържал за дълго - грациозно видение на Мари Клодет такава, каквото беше последния път, когато я видях.

- Стихотворението, помогни ми да си го спомня.

- Помисли, дете, сам ще си го спомниш - рече призракът.

И тогава аз казах:

- О, да. «Малко конче, малко конче, препускай в нивите на небесата.»

Да, каза тя, и го повтори след мен.

Аз хвърлих куклата и обявих:

- Това са глупости. Никога не съм имал дървено конче. Никога не съм се интересувал от такива неща. И никога не съм го заравял в градината, нито пък съм чувал толкова тъпо стихотворение.

Демонът се разгневи ужасно. Майка ми протегна ръце да ме защити. Всичко в стаята полетя във въздуха… мебели, бутилки, буркани. Беше по-лошо дори от вихрушката от пера онзи ден. Всичко валеше върху главите ни.

- Спри! - изкрещя майка ми. - Кой ще пази Катерин?

Стаята изведнъж притихна.

- Не ставай мой враг, Жулиен - рече демонът.

В този миг аз бях изплашен до смърт. Бях доказал правотата си, това създание беше лъжец. То не беше носител на никаква свята мъдрост. И можеше да ме убие така, както убиваше враговете ми, стига да го вбесях достатъчно.

Но аз бях хитър.

- Добре - казах му, - значи ти ще бъдеш отново в плът?

- Аз ще бъда в плът, ще бъда в плът, ще бъда в плът!

- Тогава ще продължим сериозно с експериментите.

Майкъл, сам видя плодовете на онези години. Когато дойде в тази къща, ти видя изгнилите човешки глави в бурканите. Видя бебетата да плуват в мрака. Видя общия продукт на нашите усилия.

Позволи ми да бъда кратък за тези мрачни дела - за онова, което правехме, онова, което аз правех от страх пред демона. Виждах как потъвам все по-дълбоко и все по-дълбоко в злото.

Беше 1847 година. Катерин беше почти на седемнайсет и я ухажваха мнозина от братовчедите, както и външни хора. Тя обаче нямаше желание да се омъжва. Най-греховното удоволствие на това бедно момиче бе да ми позволява да я обличам като момче и да я водя на баловете на квартеронките или в крайбрежните кръчми, където никоя жена не можеше да стъпи. Всичко това я забавляваше, мен също, обичах да гледам този гнил свят през нейните красиви очи…

Но през цялото това време аз не преставах да се усамотявам с Маргьорит в нейния кабинет, където извършвахме най-ужасяващи жертвоприношения за нашия демон.

Първата ни по-значима жертва бе един вуду лечител - мулат с жълта коса, много стар, но още силен, когото отвлякохме от стъпалата на къщата му и заведохме в Ривърбенд. Омаяхме го с приказки за вино и купища злато, уверихме го, че искаме да разберем какво знае за Дявола и Бога.

Той бе ставал приемник на много духове, или поне така твърдеше. Добре тогава, рекохме си, ние имаме още един за теб. Говорехме му за магии, говорехме лъжи и всякакви небивалици. Подготвихме го да приеме доброволно този могъщ бог в себе си - Лашър.

В стаята на Маргьорит, зад заключените врати, ние отново призовахме Лашър да се всели в този човек, който бе готов да му се отдаде по своя воля.