Ан Райс - Лашър

- Пак? - попитах.

Той не отвърна.

Този момент е много ясен в паметта ми. Стоях на горната веранда на къщата, донякъде прикрит сред листата на банановите дървета, които галеха дървените перила. В реката корабите плаваха на север към пристанището. Полята се простираха нашир и надлъж в топлата слънчева светлина, а долу на тревата играеха братовчедите ми. Бяха към четирийсет - петдесет деца, всички под дванайсет години. Около тях в люлеещи се столове се бяха настанили моите чичовци и лели, които си вееха с ветрила и разговаряха.

А аз стоях с това създание, стиснал перилата и добил твърде печално изражение за моите девет години. Опитвах се да проумея същността на нещата.

- Аз ви дадох всичко това - каза той, сякаш бе доловил емоциите ми по-ясно от мен самия. - Семейството ти е мое семейство. Аз ви обсипвам с изобилие. Ти още не знаеш какво означава богатството. Много си малък. Но ще разбереш, че си принц на огромно кралство. Нито един европейски владетел не притежава такава власт.

- Обичам те - казах аз механично и се опитах да повярвам в това за миг, като че прелъстявах смъртен.

- Ще продължа да го правя - каза той. - Защитавай Катерин, докато тя не роди момиче, за да продължи линията. Катерин е слаба, силните тепърва ще дойдат, така ще стане.

Аз се замислих.

- Само това ли мога да сторя? - попитах след малко.

- Засега - отвърна той. - Но ти си много силен, Жулиен. Скоро нещата сами ще дойдат в ума ти и когато разбереш какво трябва да се направи, аз също ще го разбера.

Отново се замислих. Гледах щастливата групичка на моравата. Брат ми ме викаше да сляза да играя; мислеха да излязат с лодка по реката. Исках ли да ида с тях?

И тогава разбрах, че в това семейство има два извора - единият е вещерският - употребата на призрака за трупане на богатство и преимущества, а другият беше онзи на естественото или нормалното, който обаче вече кипеше от силно подводно течение, което може би нямаше да може да бъде спряно с унищожаването на призрака.

Той отново ми отговори:

- Опълчиш ли ми се, ще те унищожа! Ти си жив само защото Катерин има нужда от теб.

Не отговорих. Влязох в къщата и взех дневника си, слязох в салона и накарах музикантите да свирят силно. Седнах и записах мислите си.

Междувременно моите дарби и особено тези на майка ми ставаха все по-силни. Ние лекувахме, както вече казах, правехме заклинания, изпращахме Лашър да шпионира онези, от които се интересувахме, а понякога и да разузнае възможни финансови промени.

Това не беше лесна работа и колкото повече растях, толкова повече осъзнавах, че майка ми все повече полудява и става все по-неспособна да се справя с практическите неща.

Всъщност братовчедът Августин, управителят на плантацията, правеше каквото си иска с печалбите от нея.

По онова време бях на петнайсет, знаех седем езика и можех да пиша много добре на всеки от тях. Вече бях нещо като неофициален надзирател и управител на цялата плантация. Братовчед ми Августин започна да ми завижда и един ден, в изблик на гняв, аз го застрелях.

Това беше ужасен момент.

Не исках да го убивам. Всъщност той извади пистолета и ме заплаши, а аз в беса си го грабнах от ръцете му и стрелях право в челото му. Планът ми беше просто да го поваля и толкова, не исках да умира завинаги! Никой не бе по-изненадан от мен в този миг. Дори той, когато се издигна над тялото си - защото аз видях душата му, все още запазила смътна човешка форма, да се взира в мен, преди да се стопи в нищото.

Цялото семейство изпадна в ужас. Братовчедите се разбягаха в именията си, а тези от града се прибраха в Ню Орлиънс. Всъщност плантацията бе затворена заради траура за Августин. Дойде и свещеник и бяха извършени приготовления за погребението.

Аз седях в стаята си и плачех. Представях си, че ще ме накажат за това престъпление, но много скоро осъзнах, че нищо такова няма да се случи!

Никой нямаше да ме докосне и с пръст. Всички се страхуваха. Дори жената и децата на Августин бяха изплашени. Дойдоха да ми кажат, че знаят, че това е «инцидент» и не искат да изгубят моята благосклонност.

Майка ми гледаше всичко това с хладно изумление, като че то не я засягаше особено.

- Сега вече можеш да управляваш всичко сам - каза ми тя.

Призракът също се появи, смушка ме дяволито и избута писалката от ръката ми, а после ме стресна, като ми се усмихна от огледалото.

- Жулиен - каза ми той. - Можех да свърша тая работа вместо теб! Остави пистолета. Нямаш нужда от него.