Ан Райс - Лашър

Разбира се, тогава още не употребявахме тази дума. Не я знаехме. Мама беше сигурна в любовта на Лашър. Тя бе родила момиче и щеше да се опита да роди още едно, по-силно, ако той поискаше това. Но с всяка изминала година тя ставаше все по-апатична към мъжете и по-отдадена на прегръдките на демона, както и все по-откачена.

Междувременно аз растях бързо. Както бях дете-чудо на три, си останах чудо и на всяка възраст. Продължих с четенето, с приключенията и с общуването с демона.

Робите знаеха, че притежавам сила. Идваха при мен за помощ; молеха ме да ги лекувам, когато бяха болни, и скоро аз изместих майка си като обект на тайнственост.

Тук и сега, Майкъл, аз се изправям пред очевиден избор: дали да ти кажа всичко за Маргьорит, за това какво научих и как, или да продължа с по-важните неща. Нека направя компромис и да ти разкажа набързо за нашите експерименти.

Преди това обаче позволи ми да отбележа, че сестра ми Катерин растеше напълно чужда на всякакво лукавство и красотата и? бе съвсем невинна - истинско цвете, което обожавах и копнеех да защитавам. Съзнавах, че демонът е доволен от моите грижи за нея, и затова им се отдавах с все по-голяма жар. Аз изпитвах огромна любов към нея и все по-сигурно установявах, че тя наистина вижда «мъжа», но се плаши от него. Катерин като че се срамуваше от всичко нездраво и свръхестествено, а от майка ни беше искрено ужасена, и то с основание.

Експериментите на Маргьорит ставаха все по-дръзки. Ако на наша земя се родеше мъртво бебе, тя го искаше. Робите се опитваха да крият от нея изгубените си деца, иначе бедните създания завършваха в някой от бурканите в кабинета и?. Един от най-ярките ми спомени за онова време е как Маргьорит се втурва в къщата с вързоп в ръце. Усмихва ми се нетърпеливо, развива пелените и аз виждам мъничко мъртво черно бебе. После тя го повива ликуващо и се заключва в кабинета си.

Призракът винаги бе внимателен към нас. Всеки ден слагаше златни монети в джобовете ми. Предупреждаваше ме, когато някой от братовчедите ми мисли злото. Стоеше на пост пред стаята ми и веднъж даже повали един крадец - избягал роб, който се опитваше да открадне малкото ми скъпоценности.

Когато оставах сам, често идваше и ме галеше, доставяше ми удоволствие, което не можех да получа от друг.

Естествено, правеше това и с майка ми и през цялото време се опитваше да прикотка Катерин, но тя като че не се поддаваше.

Беше си набила в главата, че нечистите удоволствия, които той и? предлагаше през нощта, са смъртен грях. Според мен тя бе първата от вещиците, която действително вярваше в това. Как тази католическа концепция бе пуснала тъй здрави корени в душата и? още преди демонът да я подчини на еротичните желания, не мога да обясня. Ако вярваш в Бог, вероятно ще кажеш, че просто той бе с нея. Но аз не мисля така.

С майка ми скоро се уморихме от ужасния оркестър на баба ми и наехме пианист и цигулар да свирят за нас. Духът като че в началото се зарадва, както се бе зарадвал и на какофоничния оркестър. Явяваше се в потрепващия си мъжки образ, напълно омагьосан и щастлив от музиката.

Но постепенно осъзна, че ние си шепнем нещо под съпровода на мелодията, а той не може да ни чуе, не може да разбере какво планираме, и това го разгневи. Имахме нужда от по-силна музика и пак върнахме старите музиканти, за да започнат отново своята шумотевица. После обаче осъзнахме, че те са по-ефективни, ако изпълненията им са мелодични и ритмични. Шумът сам по себе си не беше достатъчен.

Междувременно семейството просперираше, плантацията процъфтяваше и парите като че се множаха от само себе си в сметките ни в банките зад граница. Братовчедите се женеха по целия свят, а името Мейфеър добиваше все по-голямо величие в околността. Ние бяхме истински царе на земята си. Никой не смееше да ни докосне и с пръст. Бях на девет, когато попитах демона:

- Какво всъщност искаш от нас, от мен и от майка ми?

- Това, което искам от всички вас - отвърна той. - Да ме въплътите! - И като започна да имитира оркестъра, пееше тези думи отново и отново, а предметите в стаята се затресоха в ритъм, като от ударите на барабан. Аз запуших ушите си с ръце и замолих за милост.

- Смях - рече той. - Смях.

- Какво искаш да кажеш?

- Смея се на теб, защото и аз мога да правя музика, която да те разтърси.

И аз се засмях.

- Прав си - отвърнах. - А ти казваш само думата, защото не можеш да се смееш наистина.

- Точно така - рече той сприхаво. - Но когато съм отново в плът, пак ще се смея.