Ан Райс - Лашър

«Целият свят, значи» - помислих си.

- Но ти каза «отново». Това значи ли, че той е бил в плът и преди?

- Бил е нещо, което сега не е, но какво точно, не мога да кажа. Мисля, че е някакво прокълнато създание, осъдено да страда в самота и безтелесност! Но краят на присъдата ще дойде. Чрез нас той иска да създаде силна вещица, която ще бъде за него нещо като Дева Мария за Христос - съседът на Въплъщението.

Аз се замислих над това.

- Той не е дявол - казах после.

- Защо мислиш така? - попита ме тя отново, сякаш вече не го бяхме обсъждали.

- Защото Дяволът си има по-важна работа, ако изобщо съществува, макар че изобщо не съм сигурен в смисъла на съществуването му.

- Но защо реши, че няма Дявол?

- От Русо - казах аз. - Неговата философия твърди, че най-страшното зло е в човека.

- Е, почети още малко, преди да си съставиш окончателно мнение - отвърна тя.

Така завърши този разговор.

Преди да умре, което стана скоро след това, тя ми каза още много неща за призрака. Убивал най-вече чрез страх. Явявал се пред каретите и ездачите посред нощ и така ги принуждавал да излетят от пътя в мочурището; понякога дори плашел конете, не само хората, което доказва, че наистина е донякъде материален.

Можел да бъде изпратен да преследва някой човек, а после разказвал какво е правила жертвата през този ужасно дълъг ден, но странните му изрази трябвало да бъдат интерпретирани много внимателно.

Можел и да краде, разбира се, най-вече малки неща, въпреки че понякога носел и големи количества банкноти.

Можел да се вселява в смъртните за известно време, да гледа през техните очи и да докосва нещата с ръцете им, но това никога не траело дълго. Всъщност усилието да се задържи в тялото го изтощавало и след това той бил още по-измъчен и дори често убивал онзи, в когото се вселявал, просто от гняв и завист. Това означаваше, че човек трябва да бъде много внимателен с тези неща, защото тялото, използвано за подобни цели, можело да бъде унищожено след това.

Така се случило с един от племенниците на Мари Клодет. Тя ми го каза. С един от моите братовчеди, преди тя да се научи как да контролира създанието и да го кара да се подчинява, като го наказва с мълчание, отказва да го поглежда или се преструва, че не го чува.

- Понякога е лесно да го изтормозиш - каза тя. - Той чувства и плаче. Никак не му завиждам.

- Аз също - отвърнах.

- Но никога не му се присмивай - добави тя. - Ще те намрази. Извръщай очи винаги щом го видиш.

Как не, помислих си, но замълчах.

След около месец тя умря.

Аз бях с Октавиус в мочурището. Бяхме избягали, за да си играем на Робинзон Крузо. Закотвихме малката си плоскодънна лодка и си направихме лагер. Докато Октавиус събираше дърва, аз се опитвах да запаля огън, но все не успявах.

И тогава внезапно борината в ръката ми пламна от само себе си. Вдигнах очи и видях Мари Клодет - любимата ми баба. Изглеждаше още по-великолепна и разкошна, с пълни розови бузи и красива мека уста. Тя ме вдигна от земята, целуна ме, после ме остави и изчезна. Просто така. А малкият огън искреше.

Знаех какво означава това. Сбогуване. Тя бе мъртва. Настоях да се върнем веднага в Ривърбенд. Когато приближихме къщата, се разрази силна буря и се наложи да тичаме в същински порой - вятърът беше много бурен и носеше чакъл и сухи листа. Най-после стигнахме до портите и робите хукнаха да ни закрият с одеяла.

Мари Клодет наистина бе мъртва, а когато през сълзи разказах на майка си как съм разбрал за това, Маргьорит като че за първи път в живота си ме видя. Не беше кой знае какво, разбира се, но в този миг тя говори с мен не като с куче или с дете, а като с човешко същество.

- Видял си я и тя те е целунала - повтори тя.

И тогава, насред стаята на мъртвата, пълна с ридаещи хора, в присъствието на ужасения свещеник - злото същество се появи зад рамото на майка ми и очите ни се срещнаха. Неговите бяха изпълнени с молба и сълзи, които аз трябваше да видя. След миг той изчезна.

Ето така ще свърши и моята история, нали? Но ти ще изречеш последните думи: «След миг Жулиен изчезна». И къде ще бъда? Къде ще ида? На небето ли съм бил, преди да ме призовеш тук, или в ада? Вече съм толкова изтощен, че не ми пука, и може би това е благословия.

Но да се върнем на онази отдавнашна буря, когато дъждът се сипеше пороен, баба ми лежеше съвсем мъничка в леглото под дантелените завивки, а майка ми, мършава и тъмнокоса, се взираше в мен. Зад нея демонът прие формата на красив млад мъж, а малката Катерин плачеше в люлката. В този миг започна моят истински живот като съмишленик на майка ми.