Ан Райс - Лашър

А Шарлот - като преспала със собствения си баща, Петир ван Абел, един от мистериозните амстердамски магьосници, който я последвал в Новия свят, за да я предупреди за злините, произтичащи от общуването с духове - родила Жан Луиз и Петер, а Жан Луиз пък родила от брат си Анжелик, която бе майката на Мари Клодет.

Семейството натрупало злато, бижута, монети и луксозни вещи. Дори революцията в Сан Доминго не успяла да унищожи огромното богатство. Много малка част от него зависела от добрата реколта и повечето се пазело на сигурно място.

- Майка ти дори не знае какво притежава - каза Мари Клодет, - колкото повече мисля за това, толкова по-важно ми се струва да ти кажа.

Аз, разбира се, се съгласих. Баба каза, че цялата тази мощ и богатството идвали от машинациите на този дух, на Лашър, който можел да убие всеки, посочен от вещицата, или да го изтормози, докато откачи, както и да и? разкрива тайните на останалите смъртни. Дори да и? носи злато и бижута по магически начин, въпреки че това му коствало доста енергия.

Този призрак бил много обичлив, каза тя, но все пак се изисквало известно умение да бъде управляван. Ето как я бил изоставил напоследък, за да кръжи над люлката на Катерин.

- Това е, защото тя не може да го види - отвърнах аз. - Той се опитва усилено, няма да се откаже, но е безсмислено.

- О, така ли? Не вярвам моята внучка да не може да го види.

- Иди виж сама. Очите и? не мърдат. Тя не може да го види дори когато той е в най-материалната си форма, която всеки може да докосне и почувства.

- О, значи ти знаеш за това.

- Чувам стъпките му по стълбите - казах аз. - Знам номерата му. Може да стане материален и после да се пръсне сред вълна топъл въздух и да изчезне.

- Много си наблюдателен - каза ми тя. - Обичам те.

Аз бях на върха на щастието от това и и? казах, че също я обичам. Което си беше вярно. Тя беше безценна за мен. Пък и докато седях на коляното и?, осъзнах, че намирам старите хора за по-красиви от младите.

И впоследствие това се оказа истина. Разбира се, харесвам младите хора, особено безразсъдните и смелите, като моята Стела или моята Мери Бет. Но хората на средна възраст… Виж, тях не мога да понасям.

Позволи ми обаче да отбележа, Майкъл, че ти правиш изключение. Не, не говори. Не ме прекъсвай. Няма да ти кажа, че си дете по сърце, но в теб има някаква детска вяра и доброта и те ме интригуват и влудяват. Ти ме предизвикваш. Като много мъже с ирландска кръв знаеш, че всичко свръхестествено е възможно, и все пак не ти пука. Ти се занимаваш с дървени летви, греди и гипс!

Но стига за това. Всичко сега зависи от теб. Нека се върна на Мари Клодет и на онова, което ми каза за семейния призрак.

- Той има два гласа - обяви тя. - Единия можеш да чуеш само в главата си, а другия чува всеки, който има уши за това. Дори понякога гласът му е така силен и ясен, че може да бъде чут от всекиго. Това не се случва често, но откъде взима силата за него? От нас - от мен, от твоята майка, вероятно дори от теб, защото го виждам до мен, когато си наблизо, и забелязвам, че го гледаш. Колкото до вътрешния глас, той може да те тормози по всяко време, както и прави с враговете ни, ако, разбира се, не си защитен срещу него.

- И как се защитаваш? - попитах.

- Не се ли сещаш? Нека видим сега колко си умен. Виждаш го при мен, което означава, че се появява, нали така? Събира силата си, за да се материализира и да изглежда като човек за няколко мига. После изчезва, напълно изтощен. Защо според теб ще си дава такъв труд за мен, вместо просто да шепне в главата ми: «Милата ми старица, никога няма да те забравя»?

- За да го видиш - свих рамене аз. - Суетен е.

Тя се засмя.

- О, да, и все пак - не. Той трябва да приеме някаква форма, за да дойде при мен, по една проста причина. Денем и нощем аз съм заобиколена от музика. Той не може да проникне през нея, освен ако не събере цялата си сила и не се концентрира много силно, за да се появи в човешка форма и да проговори с човешки глас. Трябва да устои на ритъма, който го омагьосва и разсейва. Той обича музиката, но тя го омагьосва, както е омагьосвала зверовете в митологията. Докато оркестърът свири, той не може да проникне в ума ми, а трябва да дойде и да ме потупа по рамото.

Помня, че тогава се засмях. Този дух не беше по-различен от мен. Аз също трябваше да се науча да се концентрирам, за да чуя думите и? на фона на тази музика. Което изглеждаше почти невъзможно. Но за Лашър, да се концентрира, означаваше да съществува.

Пак щях да се отплесна. Но имам толкова много да ти кажа, а съм… изморен.