Ан Райс - Лашър

- Не я буди, скъпа. Едва я обуздахме сутринта.

- А кога за последно проверихте жизнените и? показатели? - попита Мона и се обърна към сестрата, но тя вече бе видяла кръвта. - Не мисля, че имам голям шанс да я събудя. Защо не идете да извикате братовчедка ми Ан Мари? Тя е долу във фоайето. Кажете и? да се качи веднага.

Сестрата беше възрастна жена, хвана ръката на мъртвата, но веднага я пусна и бързо излезе от стаята.

- Чакайте малко - извика Мона след нея. - Видяхте ли някой да идва тук? - Но в същия миг разбра, че няма смисъл да я пита. Жената бе твърде изплашена да не я обвинят за случилото се, за да може да отговори. Мона я последва и я видя как хуква по коридора. После се върна при леглото.

Хвана ръката. Не беше много студена. Въздъхна тежко. Чуваше стъпки в коридора, приглушения звук от обувки с гумени подметки. Наведе се над леглото, махна косата от лицето на майка си и я целуна. Бузата и? още не бе изстинала съвсем, челото и? обаче беше студено.

Изведнъж си помисли, че майка и? ще обърне глава, ще я погледне и ще извика: «Внимавай какво си пожелаваш. Не ти ли казах? Може да се сбъдне».

За минути стаята се изпълни с хора. Ан Мари беше в коридора и бършеше очи с носната си кърпичка. Мона отстъпи от леглото.

Стоя дълго до бюрото на сестрите и просто слушаше. Трябваше да извикат интернист, който да потвърди смъртта. Сега го чакаха, щял да дойде след двайсет минути. Вече минаваше осем. Междувременно семейният лекар също бе извикан. И, разбира се, Райън. Горкият Райън. Господ да помага на Райън. Телефонът звънеше постоянно. А Лорън? Как ли се чувства тя?

Мона тръгна по коридора. Вратите на асансьора се отвориха и от него излезе млад лекар - изглеждаше още дете, което едва ли би могло да знае достатъчно, за да установи нечия смърт. Той мина покрай нея, без да я погледне.

Замаяна, Мона слезе във фоайето и тръгна към вратата. Болницата беше на Притания стрийт, само на една пресечка от «Амелия» и Сейнт Чарлз авеню. Тя вървеше бавно по паважа под лунната светлина на уличните лампи и мислеше.

- Мисля, че вече няма да нося такива рокли - каза на глас, когато стигна до ъгъла. - Не, време е да хвърля роклята и панделката. - От другата страна на улицата бе домът и?, ярко осветен в здрача. Отпред паркираха коли, от които слизаха хора. Обичайното оживление вече беше започнало.

Няколко от роднините я забелязаха и един от тях я посочи. Друг тръгна към нея, сякаш се страхуваха, че тя може да хукне надолу по улицата, щом пресече.

- Е, наистина мисля, че вече не харесвам тези дрехи - каза Мона под нос, докато пресичаше бързо натоварената улица. - Гадни са. Вече няма да ги нося.

- Мона, скъпа! - каза братовчед и? Джералд.

- Да, беше въпрос на време - отвърна тя. - Но със сигурност не очаквах и двете да умрат. Не, изобщо не го очаквах. - Тръгна редом с него, мина покрай събралите се пред портата роднини и продължи по пътеката към стълбите.

- Да, да - отвръщаше на онези, които се опитваха да я заговорят. - Трябва да се отърва от тези отвратителни дрехи.

Четиринайсет

Историята на Жулиен

Това не е историята на моя живот, която ти очакваш, но позволи ми да ти обясня как се сдобих с многобройните си тайни. Както знаеш, роден съм през 1928 година, но не знам дали осъзнаваш какво означава този факт. Това бяха последните дни от стария начин на живот - последните десетилетия, в които богатите земевладелци по света живееха в разкош, както бяха живели от векове.

Ние не само че не бяхме чували за железници и телефони, за грамофони и карети без коне, но дори не бяхме сънували подобни неща!

Ривърбенд - плантацията с огромната господарска къща бе претъпкана с прекрасни мебели и книги, а в многобройните пристройки живееха чичовци, лели и братовчеди. Полята се простираха, докъдето поглед стига по речния бряг, на юг, на изток и на запад - истински рай.

Аз се появих на тоя свят почти незабелязано. Бях момче, а това семейство иска само женски вещици. Бях, така да се каже, принц по кръв, но не и по право - за мен дворът бе приятно място, но никой не забелязваше, че това малко момче притежава вероятно по-голяма вещерска дарба от всяка жена от семейството, живяла някога.

Всъщност моята баба - Мари Клодет, бе така разочарована от появата ми, че спря да говори с майка ми, Маргьорит. Тя, която вече бе родила едно момче - брат ми Реми, и сега бе проявила безочието да роди още едно, изпадна в пълна немилост.

Разбира се, Маргьорит поправи своята грешка възможно най-скоро - през 1830 година роди Катерин, която щеше да стане нейна наследница и да получи завещанието - моята скъпа малка сестричка. Но студенината, появила се между майка и дъщеря, не изчезна чак до смъртта на Мари Клодет.