Ан Райс - Лашър

Освен това смятам, че Мари Клодет е хвърлила само един поглед на Катерин и си е помислила: «Какъв идиот», защото тя щеше да се окаже точно това. Но те все пак имаха нужда от женска вещица и Мари Клодет щеше да види внучка преди смъртта си, така че на това малоумно отроче щеше да се падне великият смарагд.

Както знаеш, когато Катерин стана млада жена, аз вече бях фактор в семейството, бях доста по-напред във вещерския занаят и освен това станах баща на Мери Бет Мейфеър - последната от великите вещици Мейфеър.

От нея имах друга дъщеря - Стела, което съм сигурен, че също знаеш, а от Стела - Анта.

Нека обаче се върна към опасните времена на моето ранно детство, когато всички ме предупреждаваха шепнешком да се държа добре, да не задавам въпроси, да не нарушавам семейните привички във всяко едно отношение и да не обръщам внимание, ако видя нещо странно, от рода на призраци например.

Беше ми казано направо, че силните мъже Мейфеър не свършват добре - или умират рано, или полудяват, или пък ги прогонват, такава била съдбата на онези, които създават проблеми.

Сега като се замисля, смятам, че за мен е било абсолютно невъзможно да се превърна в един от послушните мъже, като чичо Морис или Лестан и безбройните ми благовъзпитани братовчеди.

Първо на първо, аз виждах призраци през цялото време. Чувах ги. Забелязвах как духът на мъртвия напуска тялото; можех да чета мисли и понякога движех предмети с мисълта си или дори наранявах някого, без даже да съм ядосан или да възнамерявам да го правя. Бях си просто роден вещер, или магьосник, или както там се казва.

Не мога да си спомня време, в което да не съм виждал Лашър. Той стоеше до стола на майка ми почти всяка сутрин, когато отивах да я поздравя. Виждах го до люлката на Катерин. Но той никога не ме поглеждаше, а аз бях предупреден да не говоря с него, да не питам кой е и дори да не изричам името му.

Моите чичовци, все много щастливи мъже, ми казваха:

- Помни, мъжете Мейфеър могат да получат всичко, което пожелаят - вино, жени, невероятно богатство. Но не бива да искаме да узнаем семейните тайни. Трябва да ги оставим в ръцете на великата вещица, защото тя вижда всичко, ръководи всичко и на този принцип е основана нашата огромна мощ.

Е, аз обаче исках да знам какво става. Нямах никакво намерение просто да се примирявам със ситуацията. И така, моята баба се превърна в истински магнит за моето любопитство.

Междувременно майка ми Маргьорит се отдалечаваше от нас все повече. Щом ме видеше, тя ме хващаше и ме целуваше, но това се случваше рядко. Все ходеше в града - да пазарува, на опера, на танци, да пие или да прави Бог знае какво. Или пък се заключваше в кабинета си и започваше да крещи, ако някой посмееше да я обезпокои.

Аз, разбира се, я намирах много по-интересна от баба ми, но пък баба ми беше доста по-достъпна фигура. Скоро тя се превърна в неустоима атракция за мен.

Нека първо ти обясня за моето обучение. Книгите. Те бяха навсякъде, а това не бе обичайно за къща в Стария юг, повярвай ми. Не беше нещо обичайно много богатите да четат; това бе по-скоро привичка на средната класа. Но ние всички обичахме книгите; не мога да си спомня време, когато не съм могъл да чета на френски, английски и латински.

Немски? Да, но трябваше да се науча, както и на испански и италиански.

И не мога да се сетя за момент от детството си, в който да не съм чел някоя от книгите, които притежавахме, а имахме библиотека с невероятни размери. Повечето от томовете в нея с времето просто изгниха, други бяха откраднати, а след много години някои подарих на хора, които биха ги оценили. Но тогава имах всичко, което можех да поискам - Аристотел, Платон, Плавт, Теренций, Вергилий, Хораций. Лягах си с Чапмановия Омир, с Голдинговите «Метаморфози» - един наистина очарователен превод на Овидий. Имаше и Шекспир, обожавах го, естествено, както и много забавни английски романи. «Тристрам Шанди» и «Том Джоунс», «Робинзон Крузо».

Изчетох всичко, макар че не разбирах много от нещата. Постоянно разнасях книгите с мен и дърпах хората за полите или саката и питах: «Какво означава това?», и дори молех чичовците ми, лелите, братовчеди или слуги да ми четат някои по-трудни пасажи на глас.

Когато не четях, играех с другите момчета, бели и черни, скачах на гърбовете на конете, или пък ходехме из мочурищата да търсим змии. Катерехме се по кипарисите и дъбовете да гледаме дали от юг не идват пирати. На две години и половина се загубих в мочурището по време на буря. Едва не умрях. Но никога няма да го забравя. Намериха ме, но оттогава вече не се плашех от светкавиците. Мисля, че онази нощ напълно съм си изкарал акъла от гръмотевици и светкавици. Пищях ли пищях, но нищо не се случваше. Гръмотевиците и светкавиците просто отминаваха. Аз не умрях, а на сутринта стоях на масата срещу обляната си в сълзи майка и закусвах.