Ан Райс - Лашър

Мона кимна, взираше се в белите стени, в малкото табелки по коридора и в пълните с пясък цилиндрични пепелници. Преди час и половина беше дълбоко заспала, когато нещо я събуди така, сякаш някой я докосна - беше миризма, грамофонът свиреше. Отново си представи отворения прозорец, вдигнат догоре, докато отвън падаше нощта, а тисовете и дъбовете вече бяха черни. Опита се да си спомни миризмата.

- Кажи нещо, дете - обади се Ан Мари. - Притеснявам се за теб.

- Нищо ми няма. Добре съм. Наистина трябва да послушаме този съвет, да не оставаме сами, без значение дали може да сме бременни, или не. Права си. Аз ще се кача да видя мама.

- Не я буди.

- Каза, че тя спи от сутринта. Да не е в кома? Или мъртва?

Ан Мари се усмихна и поклати глава. Взе отново списанието си и се зачете.

- Недей да се караш с нея, Мона - каза тя, щом Мона тръгна.

Вратите на асансьора се отвориха тихо на седмия етаж. Винаги настаняваха там Мейфеър, освен ако нямаше належаща причина да бъдат в специално отделение. Стаите на семейството бяха с тераси, с малки кухни, където имаше микровълнови фурни, за да могат да си претоплят кафето, и хладилник, в който да си държат сладолед. Алисия и преди бе приемана тук, всъщност бе идвала четири пъти - за обезводняване, недохранване, за счупен глезен и след опит за самоубийство. Все се заричаше, че никога повече няма да попадне на това място. Вероятно сега се бе наложило да я укротяват.

Мона тръгна тихо по коридора. Мерна отражението си в едно тъмно стъкло и не се хареса - глупавата бяла памучна рокля и? стоеше нелепо. Е, това бе най-малкият и? проблем.

Долови аромата още щом стигна до вратите на западното крило. Да, същият беше. Точно същата миризма.

Спря, пое си дълбоко дъх и осъзна, че за първи път в живота си е изплашена. Това я възмути. Стоеше, наклонила глава на една страна, и мислеше. Тук имаше изход към стълбището. Пред нея бяха вратите. Имаше изход и в другия край на отделението. Зад бюрото на регистратурата имаше хора.

Само Майкъл да беше с нея, тя щеше да отвори вратата към стъпалата, за да види дали някой не стои на площадката, някой, който излъчва тази миризма.

Но тук миризмата вече се разнасяше и докато Мона мислеше и се вбесяваше тихо, че няма куража да отвори проклетата врата, някой друг го направи вместо нея. Един млад лекар със стетоскоп на врата излезе оттам и тръгна по коридора. Площадката на стълбището беше празна.

Това не означаваше, че някой не се крие на горната или на долната площадка. Но пък миризмата вече изчезваше или Мона бе свикнала с нея. Пое си дълбоко дъх; да, беше наситена, чувствена, вкусна. Какво представляваше?

Отвори двойните врати на отделението. Тук миризмата беше по-силна. Видя три сестри да седят и да пишат нещо в островче от светлина зад високо дървено бюро. Едната говореше тихо по телефона, докато пишеше, а другите като че се бяха задълбочили в нещо.

Не забелязаха как Мона мина покрай тях и продължи по тесния коридор. Тук миризмата беше много силна.

- Господи, не и това! - прошепна тя. Огледа вратите вдясно и вляво. Но миризмата и? подсказа къде е стаята още преди да види табелката с името: «Алисия (Сиси) Мейфеър».

Вратата бе открехната, а в стаята бе тъмно. Единственият прозорец близо до климатика беше отворен. През него се виждаше една гола стена. В леглото лежеше неподвижна жена, обърнала глава към стената. Беше покрита с бели завивки. Малка дигитална машинка записваше количеството глюкоза, което течеше през системата в ръката на жената. Тази ръка бе облепена с лейкопласт и лежеше отпусната върху бялото одеяло.

Мона постоя неподвижно, после бутна вратата. Отвори я докрай, за да види и банята вдясно. Порцеланова тоалетна, празна душ кабина. Огледа бързо и другата част на стаята, после се обърна пак към леглото. Беше сигурна, че е сама с майка си.

Профилът на Алисия доста напомняше профила на Джифорд, която лежеше в ковчега. Мършавото и? лице бе потънало в меката възглавница.

Завивките бяха бухнали над тялото и?. Бяха съвсем бели освен малкото червено петънце с неправилна форма в самия център, съвсем близо до ръката, в която бе забита иглата на системата.

Мона се приближи и сложи лявата си ръка на хромираната рамка на леглото. Докосна червеното петно. Беше мокро. Разрастваше се пред очите и?, като че някак се просмукваше през завивките. Тя дръпна рязко одеялото изпод безжизнената ръка. Майка и? не помръдна, майка и? бе мъртва. Леглото бе просмукано с кръв.

Мона чу шум зад себе си и един женски глас прошепна с неприязън: