Ан Райс - Лашър

Първо, след службата и погребението в енорийското гробище - ние католиците никога не правим гробища на собствена земя, само на осветена - майка ми направо откачи, а аз бях единственият свидетел на това.

Насред стълбището, на връщане от гробището, тя започна да пищи. Аз хукнах след нея към стаята и?, преди да успее да заключи вратите към верандата. Тя продължаваше да пищи. Пищеше от мъка по майка си и заради всичко онова, което не бе трябвало да прави и да казва. Скоро мъката и? се превърна в гняв.

Защо този демон не бе предотвратил смъртта и??

«Лашър, Лашър, Лашър.» Тя взе пухените възглавници от леглото, разкъса ги и започна да сипе перушина. Ако не си виждал такъв спектакъл, може да опиташ да скъсаш една възглавница. Нищо не може да се сравни с това, а тя разкъса цели три в гнева си. Скоро цялата стая се изпълни с пера, а майка ми продължаваше да пищи. Изглеждаше най-нещастният и отчаян човек, когото бях виждал в живота си, така че скоро и аз се разплаках безпомощно.

Тя ме прегърна силно и ме замоли за прошка, че съм видял такава сцена. Легнахме заедно и накрая тя се измори от плач и заспа. Нощта се спусна над плантацията, а в онези дни на газени лампи и свещи, животът стихваше рано. Скоро настъпи пълна тишина.

Сигурно е минавало полунощ, когато се събудих. Не си спомням да съм погледнал часовника, само имах чувството, че е късно, че е пролет и исках да се измъкна изпод балдахина на леглото, да изляза навън и да поговоря с луната и звездите.

Когато седнах, видях онова същество точно пред себе си - седеше до леглото и протягаше бялата си ръка към мен. Не изкрещях. Нямаше време, защото веднага почувствах пръстите му на бузата си и ми стана много приятно. После сякаш въздухът около мен започна да ме гали, а призракът изчезна - целуваше ме с невидими устни, докосваше ме и изпълваше тялото ми с всичката наслада, която човек може да изпита на тази възраст, което никак не е малко, ако си спомняш!

След като приключи с мен, аз лежах като малка локвичка до майка си. Видях го да се материализира отново - стоеше до прозореца. Станах от леглото, слаб и объркан от удоволствието, което бях изпитал, и тръгнах към него. Посегнах да хвана ръката, която висеше до тялото му като на всеки човек, и тогава той ме погледна. Това бе най-печалният поглед, който бях виждал. Двамата махнахме мрежата от прозореца и излязохме на терасата.

Струваше ми се, че той потрепва в светлината, изчезваше на три или четири пъти, но се появяваше отново, докато накрая си отиде съвсем, оставяйки след себе си вълна топъл въздух. Аз стоях насред нея и за първи път чух гласа му в главата си - тих, поверителен глас:

- Наруших клетвата си пред Дебора.

- Каква клетва? - попитах.

- Ти дори не знаеш коя е Дебора, нещастно дете от плът и кръв - каза той и продължи да говори неща с някакво невероятно смешно произношение, които изглеждаха като най-големите скалъпени безсмислици в библиотеката. Не забравяй, че по това бреме бях почти на четири и не разбирах много от поезия, но усещах кога думите са нелепи. На това ме бе научил и лукавият смях на слугите. Разпознавах помпозността.

- Знам коя е Дебора - рекох и му разказах историята и?, която бях чул от Мари Клодет - как тя се издигнала високо, но после била обвинена във вещерство.

- Предадена от съпруга си и от синовете си тя бе, а преди това и от баща си. Да, от баща си. Аз стоварих мъстта си над него - рече той. - Стоварих отмъщението си отгоре му, заради онова, което той и потомците му бяха причинили на нея и на мен!

Гласът му заглъхна. Имах ясното усещане, че той е имал намерение да започне пак някоя дълга поетична тирада, но явно го промени в последния момент.

- Разбираш ли какво ти казвам? - попита той. - Заклех се пред Дебора никога да не се усмихна на мъжко дете, никога да не предпочета момче пред момиче.

- Да, разбирам какво казваш - отвърнах. - И баба ми го каза. Дебора се родила в Шотландия като дете на празника, зачената на гуляй. Баща и? най-вероятно е бил господарят на тамошната земя, който не си помръднал пръста, когато майка и?, Сузан, била изгорена на клада - а била само една нещастница, която не знаела почти нищо.

- Да - отвърна той. - Така беше. Така беше! Моята бедна Сузан, която ме призова от дълбините като дете, което издърпва змия от дълбоко езеро, без да знае това. Като изпя няколко звука, тя изрече името ми и аз я чух. Да, той наистина беше господарят на онази земя, главата на клана Донелайт, от когото тя роди и който трепереше от страх, когато я изгориха! Донелайт. Можеш ли да си представиш тази дума, виждаш ли я изписана? Иди там и виж руините на замъка, който опустоших. Виж гробовете на последните от онзи клан, изличени от земята, докато не дойде…