Ан Райс - Лашър

- Докато не дойде какво?

Той не каза нищо повече, а пак започна да ме гали. Аз се унесох в мисли.

- А ти? - попитах го след малко. - Ти мъж ли си, или жена, или си нещо средно?

- Не знаеш ли? - попита той.

- Щях ли да питам, ако знаех - отвърнах.

- Мъж съм! - отвърна той. - Мъж, мъж, мъж!

Едва потиснах смеха си при това шумно и горделиво изявление.

Но трябва да призная, че оттогава нататък аз мислех за него и като за «то» и «той» едновременно, както личи от тази история. Понякога той изглеждаше така лишен от здрав разум, че го възприемах единствено като чудовищно създание. Но друг път определено показваше характер. Лесно понасяше моите залитания, ако мога така да се изразя. Когато го наричах по име, често мислех за него като за личност. Когато бях много ядосан, не го виждах като мъжко същество, а го проклинах като нещо твърде детинско, за да не е в среден род.

От разказа ми ще разбереш, че вещиците също са го възприемали ту като «той», ту като «то». И за това си има причини.

Нека се върнем на онзи момент. Двамата седим на верандата и той ме гали.

Когато се изморих от прегръдката му и се обърнах, видях майка ми на прага. Гледаше ни. Тя посегна бързо, дръпна ме към себе си и му каза:

- Не го наранявай! Той е едно безвредно момче!

Мисля, че той и? отвърна нещо мислено, защото тя изведнъж притихна. Всичко свърши. Разбрах го на мига.

На следващата сутрин отидох в детските стаи, където спях с Реми, Катерин и още няколко сладки братовчеди, вече отдавна забравени. Още не можех да пиша добре - вече зная, че много хора на тези години могат да четат, но не могат да пишат.

Всъщност да четеш, но да не пишеш, е нещо обичайно. Аз четях всичко, както казах, дори думи като транссубстанция не ме затрудняваха нито на английски, нито на латински. Но едва сега започвах да изписвам буквите с умение и известна бързина, затова ми отне много време да запиша думите на демона, като постоянно питах: «Как се пише това…?», и то всеки, който минеше през стаята. И ако искаш да знаеш, някои от тези първи думи още са издълбани на малкото писалище, онова от кипарисовото дърво, което е в дъното на третия етаж и което ти, Майкъл, си докосвал със собствените си ръце, когато поправя мертеците.

«Докато не дойде…» Тези думи на демона ме поразиха най-силно и ми се сториха особено значителни.

Тогава реших, че трябва да се науча да пиша и за шест месеца го постигнах, въпреки че почеркът ми не се оформи окончателно, докато не навърших почти дванайсет. Отначало пишех бързо и грозновато.

Казах на майка си какво съм научил от демона. Тя се изплаши много и прошепна:

- Той познава мислите ни.

- Да, те не са тайна - отвърнах, - но ако бяха, можем да пуснем музика, за да говорим за тях.

- Как така? - попита тя.

- Майка ти не ти ли каза?

Тя призна, че не е. Затова аз и? обясних и тя започна да се смее така диво, както бе плакала предната нощ - пляскаше с ръце и дори се свлече на пода и сви колене към корема си. Веднага изпрати да повикат същите музиканти, които бяха свирили и на майка и?.

И така, под прикритието на дивата музика, която звучеше все едно пияни цигани водят музикална война с каджуните за Залива, и то на живот и смърт, аз и? разказах всичко, което знаех от Мари Клодет.

Междувременно призракът се яви в стаята, зад оркестъра, за да го виждаме само ние, и започна да танцува лудо. Накрая потрепващият му образ се залюшка напред-назад и изчезна. Ние обаче още усещахме присъствието му в стаята и знаехме, че е под властта на повтарящия се отчетлив африкански ритъм.

Продължихме разговора под това прикритие.

Маргьорит нехаеше за древната история. Каза, че никога не е чувала за Донелайт и не помни много за Сузан. Беше доволна, че съм си записал всичко. Имало и няколко исторически книги, които щяла да ми даде.

Каза, че магията е нейната страст, и после ми обясни най-подробно, че майка и? никога не оценила таланта и?. В началото тя, Маргьорит, се сближила с могъщите магьосници от Ню Орлиънс и се учила от тях. Сега можела да лекува, да омагьосва, да изпраща проклятия, а Лашър бил неин слуга, довереник и любовник.

Така започна разговорът между мен и майка ми, който всъщност продължи до края на живота и?. Тя ми довери всичко, което знаеше, без изключение, а аз и? казах наученото от мен и най-после бях близо до нея, в прегръдките и? и тя най-сетне наистина бе моя майка.

Скоро обаче стана ясно, че тя е луда; или да го кажем иначе - маниакално отдадена на магическите си експерименти. За нея Лашър безспорно бе Дяволът и всичко от неговата уста можеше да е лъжа. В действителност, единствената истина, която тя научи от мен, бе номерът как да го зашеметим с музика. Същинската и? страст бе да търси из мочурищата магьоснически треви, да говори с чернокожите старици за стари илачи и да се опитва да трансформира разни неща чрез употреба на химикали или телекинеза.