Ан Райс - Лашър

- Нима можеш да убиваш толкова лесно?

- Смях.

Тогава му казах за двама мои врагове, единият бе възпитателят ми, който бе обидил любимата ми Катерин, а другият - търговец, който безразсъдно ни мамеше.

- Убий ги - казах аз.

И той го стори. До седмица и двамата срещнаха края си - единият под колелата на карета, а другият падна от коня си.

- Проста работа - каза демонът.

- И на мен така ми се струва - отвърнах. Мисля, че вече бях напълно опиянен от властта. Помня, че бях само на петнайсет, още преди войната, когато бяхме изолирани от останалия свят.

След време наследниците на Августин напуснаха земите ни. Отидоха във вътрешността на Френска Луизиана и построиха красива плантация на име Фонтевро. Това обаче е друга история. Някой ден трябва да поемеш по шосето покрай реката, да минеш по Съншайн Бридж и да посетиш тези земи, да видиш руините на Фонтевро, защото там се случиха много неща.

Нека сега ти кажа само, че с Тобиас, най-големият син на Августин, така и не се сдобрихме. Той беше съвсем малък в нощта на убийството, а в сетнешните години омразата му към мен нарасна, въпреки че неговият клон на рода просперираше и запази името Мейфеър, а потомците му се женеха за нашите потомци. Това е един от многото клонове на рода, но и един от най-силните. Както знаеш, Мона произхожда от него и от моите по-късни съприкосновения с членовете му.

Сега да се върнем на онези дни. Катерин ставаше все по-красива, а Маргьорит започна да линее, сякаш жизнената и? енергия се преливаше от нея в дъщеря и?. Само че не бе точно така.

Маргьорит бе така луда по експериментите си, по опитите си да съживява мъртви деца и да кани Лашър в плътта им, да кара крайниците им да се движат, но така и не успя да съживи самата душа. Дори идеята за това бе нелепа.

Така или иначе тя потъваше все по-дълбоко в своята магия, като увличаше и мен. Поръчвахме книги от цял свят. Робите идваха при нас за лекове за всички болести. Ние ставахме все по-могъщи и скоро вече успявахме да излекуваме много от обичайните заболявания само като положим ръце върху болния. Лашър винаги бе наш съюзник в това и ако знаеше някаква тайна - например, че болният се е отровил неволно с нещо - винаги ни я съобщаваше.

Когато не се занимавах с това, бях с Катерин. Ходехме в Ню Орлиънс на опера, балет, театър, показвах и? най-изисканите ресторанти и я водех на разходки, за да види сама света, защото по онова време една жена не можеше да направи такова нещо без придружител. Тя бе все така невинна и изпълнена с любов, с крехко телосложение, тъмна и вероятно леко слабоумна.

Постепенно започнах да установявам, че постоянните кръвосмешения в рода бяха довели до известни недостатъци. Всъщност често наблюдавах сред братовчедите си подобни признаци и лекото слабоумие от очарователния вид също беше сред тях. Често се срещаха и вещерски дарби, някои дори носеха вещерски белези - като черна бенка или родилно петно със странна форма; както и шести пръст. Всъщност шестият пръст беше нещо обичайно в рода и можеше да се види в най-различни разновидности. Можеше да е просто малък израстък от външната страна на ръката или да е близо до палеца, понякога дори изглеждаше като втори палец. Но каквато и форма да имаше, човек можеше да е сигурен, че притежателят му дълбоко се срамува от него.

Междувременно аз четях историята на Шотландия под носа на демона, макар че най-вероятно той изобщо не разбра за това. Карах цигуларят да свири до мен, докато четях, и той не се усети изобщо. Всъщност той често се изморяваше от властта на музиката и отиваше при майка ми.

Така… Донелайт не беше значим град, но някои истории твърдяха, че навремето е бил, и в него имало огромна катедрала. Всъщност по тези места имало и училище и велик светец. Католици от далечни краища идвали да се поклонят пред светилището.

Запомних тази информация за бъдеща употреба. Мислех да ида там и да открия историята на хората от Донелайт.

Майка ми се смееше на тези ми занимания и ми казваше под прикритието на музиката:

- Задавай му въпроси и скоро ще разбереш, че той е никой и нищо и идва от ада. Съвсем просто е.

В това имаше смисъл.

Изглеждаше, че тя казва истината. Ако го попитах: «Кой е създал светът?», призракът говореше само за мрак, земя и духове, които винаги са били там, а когато попитах: «А ти видя ли раждането на Исус Христос?», той отвръщаше, че там, където е живял, времето не съществува и че е виждал само вещици.

Заговорих за Шотландия и той заплака за Сузан, каза ми, че тя умряла в страх и болка, а Дебора гледала това с тъжни очи, преди злите магьосници от Амстердам да я отведат.