Ан Райс - Лашър

Аз свих рамене. Всички се бяхме женили пред католически олтар, нали така? И всички бяхме кръстени. Какво от това? Но не и? казах нищо.

С майка ми се опитахме да я откъснем от Дарси, но без полза. Всъщност тя бе готова да се откаже от завещанието заради онзи ирландски глупак, или поне така говореше пред всички. Братовчедите идваха при мен и питаха какво ще стане, какъв е законът, ще изгубим ли богатството си. Тогава стана ясно колко много знаят за тайната пещ на злото, която захранваше просперитета на нашето семейство и доколко готови са да тръгнат срещу нея.

Но всъщност Лашър даде булката.

- Нека се омъжи за келта - каза той. - Баща ти също беше ирландец и в неговите вени течеше древна вещерска кръв. Ирландци, шотландци, те са надарени с пророческа дарба. Кръвта на баща ти те прави толкова силен. Нека видим какво ще направи този ирландец със сестра ти.

Но ти знаеш историята. Катерин изгуби две бебета, и двете момчета. След това роди на Дарси двама синове. Въпреки молитвите и?, въпреки църковните служби, броениците и свещениците, тя губеше бебе след бебе.

Избухна Гражданската война и градът падна, много хора фалираха за една нощ, когато янките нахлуха по улиците. Катерин отглеждаше момчетата си в къщата на Първа улица, сред американските си приятели и предатели. Тя мислеше, че е оставила зад себе си семейното проклятие. Всъщност дори върна смарагда още в деня на сватбата си.

Семейството обезумя. Вещицата си бе отишла. За първи път чух мнозина да шепнат тази дума. «Но тя е вещицата! - казваха. - Как така ще ни изоставя?»

Смарагдът. Той лежеше в тоалетката на майка ми, сред магьосническите и? боклуци, като някаква зловеща дрънкулка. Накрая го взех и го сложих на една гипсова статуетка на Дева Мария.

За мен това беше мрачно време, време на голяма свобода, време, в което научих много. Катерин си бе отишла и нищо друго нямаше значение за мен. Ако някога съм се съмнявал, то вече знам със сигурност - моето семейство е моят свят. Тогава можех да ида в Европа или в Китай. Можех да се махна и от войната, и от епидемиите, от бедността. Можех да живея като цар. Но тази малка част от земята е моят дом, а без любимите ми хора нищо нямаше същия вкус.

Жалко, наистина. Но е така. Аз научих нещо, което само много могъщ и богат човек може да разбере - какво всъщност искам.

Междувременно демонът постоянно ме подтикваше да имам нови любовници и гледаше ненаситно какво се случва между нас. Имитираше ме постоянно. Дори когато посещаваше майка, той се появяваше в моя образ и всички си мислеха, че това съм аз. Лашър като че изгуби всяка представа за собствена самоличност, ако някога я е имал.

- Как изглеждаш наистина? - попитах го аз.

- Смях. Защо ме питаш това?

- Какъв ще бъдеш, когато се въплътиш?

- Като теб, Жулиен.

- А защо не какъвто беше преди - с кафява коса и кафяви очи?

- Този образ бе само за Сузан, тя искаше да ме вижда такъв, затова приех тази форма и растях в нея - като шотландски селянин. Но ми се ще да бъда като теб. Ти си красив.

Много мислих за това. Играех комар, пиех, танцувах до зори, биех се и се карах с патриотите от Конфедерацията и с враговете янки, трупах и губех цели състояния в най-различни сфери, влюбвах се няколко пъти и общо взето започнах да осъзнавам, че ден и нощ тъгувам за Катерин. Вероятно имах нужда от цел в живота, нещо различно от това да правя пари и да отрупвам с тях братовчеди от близо и далеч, нещо различно от това да строя къщи по нашите земи и да купувам нови имоти. Катерин бе най-важна за мен. И винаги е било така.

Освен демона, разбира се. Обичах да играя с него, да трансформираме заедно човешка плът, да общувам с него и да го използвам. Започнах да прозирам през всичко!

После дойде 1871 година. Лято и жълтата треска, която винаги се появяваше и върлуваше сред най-новите имигранти.

Дарси, Катерин и техните момчета наскоро бяха ходили в чужбина. Всъщност бяха прекарали в Европа шест месеца и още щом стъпи на американския бряг, хубавият ирландец бе повален от треската.

Беше изгубил имунитета си в чуждите земи, предполагам. Знам само, че ирландците най-често умираха от жълта треска, от която ние никога не се разболявахме. Катерин направо обезумя. Изпрати ми писма в Рю Дюмейн, молеше ме да ида и да го излекувам.

Казах на Лашър:

- Ще умре ли?

Той се появи до леглото ми със скръстени ръце, облечен като мен предишния ден.

- Мисля, че ще умре - отвърна той. - И вероятно му е време. Не се тормози, дори вещица не може да излекува тази треска.