Ан Райс - Лашър

- Този Жулиен, този хитър дявол - рече той. - Искаше да разбере всичко. Говореше ми в гатанки. - Легна по гръб и каза тихо. - Аз съм Лашър. Аз съм словото, превърнало се в плът. Аз съм тайната. Аз навлязох в света и сега трябва да изстрадам всички несгоди на плътта, а не знам какви ще са те. Какъв съм аз?

По това време той вече изглеждаше доста необичайно, но не и чудовищно. Косата му беше дълга до раменете, носеше черна шапка, нахлупена над очите, и дори най-тесните черни сака и панталони му стояха свободно. Всъщност изглеждаше като някой от смахнатите млади бохеми. Като фен на Дейвид Бауи. Хората навсякъде откликваха с готовност на неговия смях, на невинните му въпроси, на спонтанността му и на често твърде бурните поздрави.

Той завързваше разговор с хората в магазините; питаше за всичко. Произношението му бе станало малко остро, с лек френски акцент, но понякога се променяше и когато говореше с нея, наподобяваше нейния говор.

Когато тя се опита да използва телефона през нощта, той се събуди и изтръгна слушалката от ръката и?. Щом тя стана и се опита да иде до вратата, той внезапно се озова до нея. Не се съгласяваше да наемат хотелски апартаменти, в които има прозорец в банята. Откачаше телефонните апарати. Никога не я губеше от поглед, освен когато тя се заключваше в банята, преди той да успее да я спре. Накрая се опита да спори с него.

- Трябва да се обадя, да разбера какво става с Майкъл.

Той я удари. Шамарът я изуми. Силата му я запрати по гръб на леглото. Едната и? буза беше зачервена. Той заплака, легна до нея и започна да суче, а после я облада, без да спира да суче. Удоволствието отново я заля. Той целуна червенината на бузата и? и тя усети как оргазмът се надига пак, въпреки че членът му вече не бе в нея. Парализирана от удоволствие, лежеше, свила неволно пръсти, с разкрачени крака, като мъртва.

През нощта той говори за това какво е да си мъртъв и изгубен.

- Кажи ми най-ранното нещо, което си спомняш.

Той отвърна, че тогава нямало време.

- А какво почувства към Сузан, любов ли?

Той се поколеба и каза, че според него е била огромна, изгаряща омраза.

- Омраза ли? Но защо?

Той призна, че не знае. Гледаше през прозореца и каза, че по принцип не можел много да понася хората. Те били тромави, глупави и не били способни да мислят като него. Правел се на идиот заради тях. Вече нямало да е така.

- Какво беше времето сутринта, когато Сузан умря? - попита Роуан.

- Дъждовно, студено. Валеше толкова силно, че за малко да отложат изгарянето. По обяд обаче дъждът спря. Небето се изчисти. Селото беше готово. - Изглеждаше объркан.

- Кой беше крал на Англия тогава? - попита тя.

Той тръсна глава. Нямаше идея. Тя го попита какво е ДНК и той бързо и? описа двете еднакви нишки хромозоми, които съдържат генетичния код в двойната спирала - нашите гени. Тя осъзна, че той използва думите, които сама бе научила наизуст от един учебник още като дете. Той ги изрече бързо и напевно, сякаш ги извличаше от ума и? в своя ум… ако изобщо това бе ум.

- Кой е създал света? - попита тя.

- Не зная! Ами ти! Ти знаеш ли?

- Има ли Бог?

- Вероятно не. Питай другите хора. Това е твърде голяма тайна. Когато една тайна е толкова голяма, зад нея няма нищо. Няма Господ.

В различните клиники, облечена с бяла престилка и говореща авторитетно, тя успя да източи доста проби от кръвта му, а той не спираше да мрънка. Никой не се усети, че тя не е от лабораторията и не работи по някаква специална задача. На едно място дори успя да анализира кръвните проби, и то с часове, под микроскоп. Записа наученото. Но все пак нямаше нужните химикали и оборудване.

Всичко дотук бе само първична, опростена информация. Тя се ядосваше. Искаше и? се да закрещи. Само да беше в института «Кеплингер»! Само да бе възможно, само да можеше да се върне с него в Сан Франциско и да открие някак достъп до генетичната лаборатория! Но как?

Една нощ тя стана и тръгна към фоайето да си купи пакет цигари. Той я настигна на върха на стълбите.

- Не ме удряй - каза му Роуан. Беше гневна, така гневна и ужасена, както никога досега. А този гняв някога бе убивал хора.

- Не си играй с мен, майко!

Нервите и? не издържаха, тя изгуби контрол и го зашлеви. Заболя го и той се разплака. Плака ли плака, въртя се насам-натам в креслото. За да го успокои, тя му изпя много песни.

«Във Хамлън, в някогашни времена,

във къщи не оставяли сама жена.

Със плъхове напълно бил залян града!

Във всичко те пробивали пролуки,