Ан Райс - Лашър

- Значи мислиш, че ще умреш като всички други? - попита тя.

- Да - каза той и млъкна, но само за миг и веднага запя, затананика, или по-скоро това беше някаква странна комбинация от двете, имитираше частици от мелодии, които и? звучаха познато. Изяде всичко, което бяха донесли и което беше меко и течно.

- Бебешка храна - каза със смях. Изяде картофеното пюре и маслото, изпи минералната вода, но не поиска месото.

Тя огледа зъбите му. Бяха съвършени, на брой колкото на възрастен човек. Без следа от износване или загниване. А езикът му беше мек. Той не издържа дълго на този преглед. Имаше нужда от въздух! Каза и?, че тя не знае от колко много въздух има нужда, и отвори широко прозорците.

- Разкажи ми за останалите - настоя тя.

Той пак включи диктофона; беше напълнил цяла лавица с касети, купени от летището. Беше подготвен. Той знаеше, разбираше как стават нещата и отвътре, и отвън. Много малко същества знаеха това.

- Разкажи за Сузан и Донелайт.

- Донелайт - започна той и се разплака, каза, че не може да си спомни какво е било преди нея, само болката, тълпата от безлики същества в нещо като чакалня, а после Сузан извикала името му, просто дума, захвърлена в нощта: Лашър! Лашър! Вероятно било случайно съчетание от срички, но те отключили нещо в него, някакво разпознаване на сърцевината му, която бил забравил, че притежава. Тогава той «се устремил» към нея, приближил се и изпратил ветровете да шибат тревата в краката и?.

- Исках тя да иде в руините на катедралата. Исках да види стъклописите. Но не можех да и? го кажа, а и там вече нямаше стъклописи.

- Обясни ми го по-бавно.

Не му беше лесно.

- Тя каза да разболея жената и аз я разболях. Открих, че мога да запращам неща във въздуха, да събарям керемиди от покривите. Сякаш достигнах светлината в края на много дълъг и тъмен тунел и тя бе много ярка. Чувах звуци, усещах миризми… кажи ми нещо римувано, говори ми в рими. Искам да видя пак нещо червено; колко много оттенъци на червено има в тази стая!

Той запълзя на четири крака и заоглежда цветовете на килима, а после тръгна покрай стените. Имаше дълги здрави бели бедра, а ръцете му под лактите бяха необичайно дълги, но когато се облечеше, това не личеше особено.

Около три сутринта тя успя да избяга сама в банята; това се бе превърнало в най-голямата и? мечта. Така щеше да е и занапред. В Париж мечтаеше единствено да влезе в някоя баня сама и той да не стои пред вратата, да не се вслушва във всеки звук, да не и? вика да се обади, че е още там и няма намерение да бяга, да не пита дали има прозорец, през който може да се измъкне.

Той се снабди с паспорт на следващия ден. Каза, че намерил един човек, който прилича на него.

- Ами ако не носи паспорта си? - попита тя.

- Е, все пак ще идем на някое място, пълно с пътници, нали? Ще идем там, където хората ходят с паспортите си, и ще чакаме да видим подходящ обект, както се казва, и ще му вземем паспорта. Май не си толкова умна, за колкото се мислиш, а? Та това е елементарна работа.

Отидоха до едно туристическо бюро и зачакаха отвън; проследиха висок мъж, който току-що бе получил паспорта си. Лашър се изпречи пред него. Тя гледаше със страх как той удря човека и взима паспорта му. Като че никой не забеляза това. Улиците бяха пълни с хора и от шума я болеше главата. Беше студено, много студено. Той издърпа човека за палтото в един вход. Да, просто така. Всичко стана пред очите и?. Не беше излишно груб. Просто приведе човека в безпомощно състояние, както сам се изрази, и взе паспорта му.

Фредерик Ламар, на двайсет и пет години, жител на Манхатън.

Да, Лашър наистина приличаше на човека от снимката, а когато подстрига малко косата си, никой вече нямаше да види разликата.

- Но онзи човек може да е мъртъв - каза тя.

- Аз май не изпитвам нищо към човешките същества - отвърна той и изведнъж сякаш се изненада. - Нима аз не съм човешко същество? - Стисна главата си и тръгна пред нея по паважа, като се обръщаше на всеки няколко секунди, за да се увери, че го следва, въпреки че долавяше миризмата и? и щеше да разбере, ако тълпата ги раздели. Каза, че се опитва да си спомни катедралата. Сузан не искала да иде там. Страхувала се от руините на църквата, невежо момиче, невежо и тъжно. Долчинката била пуста! Шарлот можела да пише. Шарлот била много по-силна от Сузан и Дебора.

- Моите вещици - каза той. - Аз носех злато в ръцете им. Щом се научих как да го взимам, не спирах да им нося злато. О, господи, но да бъдеш жив, да чувстваш пръстта под краката си, да се протегнеш нагоре и да видиш как земята се отдалечава от ръцете ти!