Ан Райс - Лашър

Роуан успя да вдигне дясната си ръка, за да дръпне бельото си, но нямаше сили да го свали. Той бе отишъл в другата стая. Чуваше се как сваля чаршафите от леглото; странно колко много звуци разпознаваше съзнанието и?. Чаршафите бяха струпани на купчина. Кой би си помислил, че това действие изобщо произвежда някакъв звук? И все пак тя го позна и си спомни един следобед в Калифорния, когато майка и? сменяше чаршафите - същия звук.

Отвори се найлонова торба; чист чаршаф бе разгънат и после изтръскан, за да се изгладят гънките и да бъде постлан на леглото.

Тя се плъзгаше надолу във ваната и водата вече достигаше раменете и?. Отново се опита да раздвижи ръце, започна да се подпира на плочките, за да се изправи леко и да седне.

Той стоеше над нея. Беше свалил тежкото си палто. Носеше семпъл поло пуловер и както винаги изглеждаше тревожно слаб. Но въпреки това беше силен и як и не страдаше от нито един от неврологичните тикове на дългурестите, недохранените и прекалено бързо израслите. Косата му сега бе много дълга и покриваше раменете. Беше черна като на Майкъл и вече не бе така къдрава, а по-скоро чуплива. От парата кичурите над слепоочията му бяха започнали да се къдрят леко и тя видя искрящата му кожа, която като че нямаше пори, когато той се наведе да я погали.

Облегна я на стената на ваната, вдигна малкия си нож и - о, само да имаше куража да го грабне от ръцете му! - разряза мръсното и? бельо и го хвърли настрани. После коленичи до ваната.

Отново пееше, гледаше я, пееше и шушнеше, или каквото там правеше - този странен звук, който и? напомняше донякъде песента на цикадите в Ню Орлиънс. Той килна глава настрани.

Лицето му беше по-тясно, отколкото преди няколко дни, изглеждаше по-мъжко, може би в това бе тайната - бузите му вече не бяха по детски закръглени. Носът му бе станал малко по-тесен, с по-заоблен връх. Главата му обаче не беше пораснала, а като че и ръстът му си беше същият. Когато той взе изтривалката и я изстиска, Роуан се опита да прецени дали пръстите му са станали по-дълги. Май не.

Главата му. Дали още имаше фонтанела? Колко време трябваше на черепа му да се затвори? Тя бе очаквала растежът да се забави, но не и да спре.

- Къде беше? - попита тя. - Защо ме изостави?

- Ти ме принуди - каза той с въздишка. - Пропъди ме с омразата си. Трябваше да изляза навън и да науча някои неща. Трябваше да видя света. Трябваше да поскитам. Трябваше да осмисля мечтите си. Не мога да мечтая, когато ти ме мразиш. Когато ми викаш и ме измъчваш.

- Защо не ме уби?

Той като че се натъжи. Избърса лицето си с топлата изтривалка, а после избърса и нейните устни.

- Обичам те - отвърна. - Имам нужда от теб. Защо не можеш да ми се отдадеш? Защо не ми се отдаваш? Какво е това, което искаш и мога да ти дам? Светът скоро ще бъде наш, скъпа моя, а ти ще бъдеш моята кралица, моята прекрасива кралица. Само ако можеше да ми помогнеш.

- Да ти помогна за какво?

Гледаше го и се опитваше да почерпи от омразата си, от гнева си, да събере цялата си мощ и да изпрати невидима смъртоносна сила срещу него. Да разкъса клетките, да разкъса вените, да смачка сърцето. Опитва се доста време, но после се изтощи и се отпусна назад към стената на ваната.

През живота си бе убивала неволно с такава омраза и то на няколко пъти, но не можеше да убие него. Той беше твърде силен, мембраните на клетките му бяха много здрави, остеобластите се деляха с безумно темпо, всичко в него се променяше с безумно темпо, отбранително и агресивно. О, само ако имаше шанс да изследва тези клетки! Само ако…

- Само това ли съм за теб? - попита той с треперещи устни. - О, господи, какво съм аз? Просто един експеримент?

- А какво съм аз за теб, щом ме държиш тук като затворник и ме оставяш вързана с дни? Не искай любов от мен. Трябва да си глупак, ако очакваш такова нещо. О, само да бях научила нещо от останалите, само да бях научила как да бъда истинска вещица! Щях да мога да направя каквото искаха от мен.

Той се сви, притихнал от болка. В очите му имаше сълзи, а еластичната му сияеща кожа пламна за миг от притока на кръв. Стисна дългите си ръце в юмруци, сякаш искаше да я удари отново, въпреки че се бе заклел да не го прави никога вече.

Тя не се страхуваше и това беше най-ужасното. Крайниците и? не и? се подчиняваха; тръпнеха, боляха я; ставите също. Дали щеше да успее да избяга оттук сама, дали ще може да го убие? Вероятно не.

- Какво очакваш да направя? - попита той. Наведе се и я целуна отново. Тя се извърна. Косата и? вече беше мокра. Искаше да се плъзне под водата, но се страхуваше, че няма да може да се вдигне сама обратно. Той стисна изтривалката и започна да я къпе. Изстискваше вода върху главата и? и я отмахваше назад от челото и?.