Ан Райс - Лашър

Късно през нощта все пак успя да освободи левия си глезен. Не разбра точно как. Просто го изхлузи от лентата, която се бе превърнала в нещо като дебела и хлабава окова. И така, с един свободен крак, успя да се завърти на няколко пъти в леглото, да събере на купчина горния чаршаф - целия в урина и повръщано - и да го избута на земята.

Разбира се, и долните чаршафи бяха мръсни. От колко дни лежеше така - от три или четири? Не знаеше и това я вбесяваше. Дори при мисълта за вода щеше да откачи.

Като нищо можеше да е четвъртият ден.

Опита се да си спомни колко време може да издържи човек без храна и вода. Трябваше да знае. Всеки неврохирург трябва да знае нещо толкова просто. Но тъй като повечето от нас не връзват хората за легла и не ги оставят така с дни, все пак не сме имали нужда от точно тази информация, каза си тя.

Опита се да си спомни героичните истории за хора, които не бяха умрели от глад, за разлика от другите покрай тях, за хора, които бяха изминали мили през снега, докато другите умираха. Тя имаше воля. Да, имаше. Но имаше и нещо друго нередно. Вече и? беше зле, когато той я върза тук. Прилошаваше и? често, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Гадене, замайване - дори легнала имаше чувството, че пропада - боляха я и костите.

Обърна се, изви се и като че успя да раздвижи малко повече ръцете си, нагоре-надолу. Оттласкваше се със свободния си крак и извиваше другия. Дали ще успее да се изправи, когато той се върне?

И тогава се сети за най-очевидното. Ами ако не се върне? Ако реши да не се върне; или пък нещо му попречи? Навън той се държеше като обезумял, замаян от всичко, което виждаше, и без съмнение със сигурност допускаше нелепи грешки. Е, наистина нямаше много за мислене. Ако той не се върне, тя ще умре.

Никой нямаше да я намери тук.

Мястото беше съвсем изолирано. Висока празна офис сграда, една от стотиците подобни - необитаваната сграда, която сама бе избрала за свое скривалище, дълбоко в сърцето на този огромен южен метрополис - град, претъпкан с болници, клиники и медицински библиотеки, където щяха да могат да направят своите експерименти напълно незабелязани.

Беше уредила сама оборудването за цялата сграда и сигурно всичките и? петдесет етажа бяха все още осветени, както когато ги остави. Тази стая обаче беше тъмна. Той бе изключил осветлението и това се бе оказало милосърдно в дните, които последваха.

Когато мракът паднеше, тя виждаше грозните небостъргачи през широките прозорци. Понякога умиращото слънце посребряваше стъклените сгради и ги караше да изглеждат така, сякаш горят, а зад тях по рубиненочервеното небе се издигаха гъсти, вечно кълбящи се бели облаци.

Светлината, винаги гледаме към нея, към светлината. Но при пълен мрак, когато около нея тихо се включеха светлини, тя се чувстваше малко по-добре. Някой можеше да дойде. Някой… Някой може би стоеше до прозореца на офиса си и гледаше с бинокъл? Едва ли…

Отново започна да сънува, слава богу. «Не ме е грижа», представи си, че е с Майкъл и вървят през полето на Донелайт и тя му обяснява всичко. Това бе любимата и? фантазия, в която можеше да потъне, когато искаше да изпита, да премисли и да отрече всичко едновременно.

«Просто едно грешно решение влачеше друго след себе си. Правех само очевидни избори, но грешката ми беше гордостта, това, че си помислих, че мога да направя такова нещо, че мога да се справя с него. Всичко е от гордост. Цялата история на вещиците Мейфеър е история на гордостта. Но за мен всичко изглеждаше обгърнато от мистерията на науката. Имаме толкова погрешно схващане за науката. Смятаме, че всичко в нея е определено, точно, познато, но съществуват поредици от портали към непознатото, необятно като самата Вселена, което означава, че е безкрайно. Знаех това, знаех го, но го забравих. Това ми беше грешката.»

Тя си представи тревата, руините, видя високите крехки арки на катедралата, които се издигаха от долината, и изведнъж и? се стори, че наистина е там.

Някакъв шум я стресна.

Някой пъхаше ключ в ключалката.

Тя застина. Да, ключът се завърташе. Външната врата се затръшна шумно и тя чу стъпките му по покрития с плочки под. Чу го да си подсвирква, тананикаше си нещо.

О, благодаря ти, Господи! Благодаря.

Пак се чу завъртане на ключ в следващата ключалка и я облъхна ароматът, неговият мек, приятен аромат. Той се приближи до леглото.

Роуан се опита да почувства омраза, да се изпълни с нея, да устои на състрадателното изражение на това лице, на големите му блестящи очи, най-красивите очи, които се изпълниха с мъка, щом я погледнаха. Брадата и мустаците му сега бяха много черни и гъсти, като на светците по картините. Челото му беше изящно очертано от гъстата черна коса, разделена на път по средата.