Ан Райс - Лашър

Ларк беше втрещен. Никога не беше обмислял сериозно подобно нещо и сега отново осъзна, че все още не е сигурен дали вярва в съществуването на това същество, на това мъжко създание, което Роуан Мейфеър бе родила. Все още подсъзнателно предполагаше, че може би има някакво «естествено» обяснение.

- Но то е естествено - рече Лайтнър. - Естествено е доста заблуждаващо определение. Чудя се дали ще го видя с очите си, докато съм жив. Чудя се дали наистина може да разсъждава, дали притежава човешки самоконтрол, дали в съзнанието му съществува някакъв морал, ако приемем, че притежава съзнание в смисъла, който ние влагаме в тази дума…

- Нима сериозно предполагаш, че той причинява това на тези жени?

- Разбира се - отвърна Лайтнър. - Това е очевидно. Защо според теб Таламаска са взели окървавените дрехи на Джифорд? Тя е заченала от него и е изгубила детето. Виж, най-добре да разкажеш всичко, което знаеш. Разбирам научния ти интерес и предаността ти към Роуан, но ние може вече и да не чуем за нея.

- Господи!

- Най-добре да обясниш всичко, което си научил досега. Ще трябва да кажем на семейството, че това същество е наоколо. Нямаме време за отвлечени разговори за генетични заболявания или за изследвания. Нямаме време да събираме данни. Семейството е твърде уязвимо. Осъзнаваш ли, че тази жена е умряла днес? Докато останалите са били на погребението на Джифорд?

- Познаваше ли я?

- Не. Но знам, че беше на трийсет и пет, саможива по природа, малко смахната, както я наричат в семейството, а сред тях има доста такива. Баба и?, Лорън Мейфеър, не я одобряваше особено. Даже съм сигурен, че е отишла при нея този следобед, за да я порицае, задето не е присъствала на погребението на братовчедка си.

- Е, със сигурност е имала добро извинение, нали? - каза Ларк и на мига съжали. - Господи, да имахме поне малка следа от Роуан.

- Какъв оптимист си само - каза горчиво Лайтнър. - Имаме много следи, не мислиш ли, но те не предполагат, че ти или аз някога отново ще я видим или ще говорим с нея.

Единайсет

Бележката вече го чакаше, когато си купи билет за Ню Орлиънс. Обади се в Лондон веднага.

- Юри, Антон иска да говори с теб - каза непознат глас. - Иска да останеш в Ню Йорк, докато Ерих Столов дойде там. Той ще се срещне с теб утре следобед.

- И защо? - попита Юри. Коя беше тази жена? Не беше чувал гласа и? и все пак му говореше, все едно го познава.

- Антон мисли, че ще се почувстваш по-добре, ако поговориш със Столов.

- По-добре? В какъв смисъл?

Що се отнасяше до него, той нямаше какво да каже на Столов, както и на Антон Маркус. Не разбираше изобщо подобно решение.

- Резервирали сме ти стая, Юри - каза жената. - В «Сейнт Риджис». Ерих ще ти се обади утре следобед. Да изпратим ли кола да те вземе, или ще хванеш такси?

Юри се замисли. След по-малко от двайсет минути щяха да извикат пътниците за неговия самолет. Той погледна билета си. Не знаеше нито какво чувства, нито какво мисли. Очите му пробягаха по дългата опашка от пътници. Багаж, деца, униформени служители. Вестници в матови пластмасови кутии. Можеше да е всяко летище по света. Не можеше да се определи дали е във Вашингтон, или в Рим. Нямаше врабчета. Значи не беше Кайро. Но можеше да е Франкфурт или Лос Анджелис.

Покрай него минаваха индийци, араби, японци и безкраен поток от неопределими хора, които можеха да са канадци, американци, англичани, австралийци, германци, французи - как да разбере човек?

- Там ли си, Юри? Моля те, иди в хотела. Ерих иска да говори с теб, иска да те въведе в разследването лично. Антон е много притеснен.

О, ето какво било - този помирителен тон, нравеха се, че той всъщност не е проявил неподчинение, не си е тръгнал от къщата. Странна интимност и любезност от страна на някой, когото не познаваше.

- Самият Антон много искаше да говори с теб - каза жената. - Много ще се ядоса, като разбере, че си се обадил, докато го няма. Нека му кажа, че ще идеш в хотела. Можем да уредим кола. Не е проблем.

Сякаш не го знаеше. Та нали самият той се бе качвал в хиляди самолети, в хиляди коли и бе отсядал в хиляди хотели, всички уредени от ордена? Сякаш не бе самоотлъчил се?

Не, тук имаше нещо нередно. Те никога не се държаха грубо, никога, но пък и никога не му говореха по този начин. И то на него, познаваше ги твърде добре. Може би това бе специален тон, запазен само за лудите, напуснали метрополията без разрешение, за хората, които просто бяха приключили с годините на подчинение, отдаденост и подкрепа.