Ан Райс - Лашър

Очите му се спряха на една жена, която стоеше до стената. Беше с гуменки, джинси и вълнено яке. Незабележима, ако не се броеше тъмната и? коса, която бе сресана назад и доста красива. Имаше малки очи. Пушеше цигара и държеше ръцете си в джобовете, така че цигарата висеше от устата и?. Гледаше го.

Гледаше право в него. И той разбра. Разбра го само частично, но това му беше достатъчно. Сведе очи, измърмори, че ще си помисли и да, вероятно ще иде в хотела, ще се обади оттам.

- О, толкова се радвам да го чуя - отвърна подкупващо гласът. - Антон също ще се радва.

- Сигурен съм. - Юри затвори слушалката, взе чантата си и тръгна към тълпата. Не забелязваше номерата на различните терминали, имената на павилионите за закуски, книжарниците, магазините за подаръци. Вървеше ли, вървеше. По едно време се обърна наляво и продължи да крачи към огромната врата в края на това крило, после се обърна и тръгна много бързо по пътя, по който бе дошъл.

Почти налетя на жената, беше много близо зад него. Изпречи се право пред лицето и? и тя се стресна и отстъпи назад. За малко да падне. Лицето и? се изчерви. Озърна се към него, после тръгна по някакъв малък коридор и влезе в едно сервизно помещение. Той чакаше, но тя не се появи. Не искаше да я вижда отново, нито да се приближава до нея. Юри усети как космите по темето му се изправят.

Инстинктът му подсказваше да върне билета, да хване друг самолет и да продължи на юг по различен, не така очевиден маршрут. Щеше да иде до Нешвил, после до Атланта, а оттам до Ню Орлиънс. Дълго пътуване, но така щяха да го открият по-трудно.

Спря до телефона само колкото да издиктува телеграма до самия себе си в хотел «Сейнт Реждис» и поръча да му бъде предадена, когато се появи там, което, разбира се, нямаше да направи.

Никак не му беше забавно. В различни страни го бяха следили полицаи и дори веднъж един гневен и отмъстителен млад мъж. Няколко пъти се бе замесвал в кръчмарски свади, когато работата го принуждаваше да се рови из беден квартал или пристанище. Веднъж дори го арестуваха в Париж, но всичко се размина.

С това можеше да се справи.

Но какво се случваше сега?

Завладя го странно чувство - смесица от недоверие и гняв, чувството, че е предаден и изгубен. Трябваше да говори с Аарън, но нямаше време да му се обажда. Освен това защо да го натоварва и с това? Искаше да иде при него, да му помогне, а не да го обърква с някаква откачена история - че са го следили на летището и е говорил по телефона с жена със странен глас в Лондон, който никога не е чувал.

За секунда се изкуши да направи скандал, да поиска да говори с Антон, да попита какво става и коя е жената, с която бе разговарял.

После реши, че няма кураж за това, пък и не вярваше, че ще проработи.

Това бе ужасното. Не вярваше, че ще има смисъл. Нещо се бе случило. Нещо се бе променило.

Хората вече се качваха на самолета. Юри се огледа, но не видя жената. Това обаче не означаваше нищо. Тръгна към изхода за самолета.

В Нешвил откри факс и написа дълго писмо директно на Старшите, което изпрати на номера в Амстердам. Обясняваше какво се бе случило.

«Ще се свържа с вас отново. Аз съм верен и надежден, но просто не разбирам какво става. Трябва да ми обясните лично защо ми забранихте да говоря с Аарън Лайтнър и коя е тази жена в Лондон и другата, която ме следеше. Не искам да захвърлям целия си досегашен живот, но се притеснявам за Аарън. Ние сме човешки същества. Какво очаквате да направя?»

Прочете го отново. Да, напълно в негов стил, много мелодраматично. Този маниер винаги бе предизвиквал у тях лек присмех. Изведнъж се почувства ужасно.

Даде писмото на чиновника заедно с една двайсетачка.

- Изпратете го след три часа, не по-рано - заръча той и човекът обеща. По това време Юри вече щеше да е напуснал Атланта.

Видя жената отново, съвсем същата, с вълненото яке и цигарата в устата. Стоеше до рецепцията и се взираше хладно в него, докато той се качваше на самолета за Атланта.

Дванайсет

«Аз ли си причиних това? Така ли ще свърши всичко за мен - заради егоизма ми, заради суетата ми?»

Тя затвори очи, за да не вижда огромната празна стая. Стерилна и бяла, тя проникваше дори през клепачите и?. Мислеше за Майкъл. Произнесе името му в мрака:

- Майкъл. - Опита да си го представи, да извика образа му на монитора на съзнанието си. Майкъл - архангелът.

Лежеше неподвижно, опитваше се да не се бори, да не се съпротивлява, да не се извива и да не крещи. Просто лежеше върху мръсното легло, сякаш сама бе решила така. Ръцете и? бяха вързани с тиксо за таблата на леглото. Беше се опитвала всячески да скъса лентите, дори с психичната си сила и със силата на ума си - сила, за която знаеше, че може да бъде смъртоносна, когато се приложи към органите в човешкото тяло.