Ан Райс - Лашър

Тя бе родила това същество, тя го беше създала. Те нямаше да и? го отнемат, да го отведат, да го заключат далече от нея. Все пак дори тогава усещаше, че не разсъждава трезво. Беше болна и слаба от раждането. Едва не припадна на летището. Той я придържаше, когато тръгнаха към самолета, и и? шепнеше бързо в ухото, нещо като непрекъснат коментар на всичко, покрай което минаваха и което виждаше. Коментар, изпълнен с обяснения за неща от миналото.

- Разпознавам всичко. Разбираш ли, помня, когато Жулиен нарече това ера на чудеса, когато предсказа, че машините, които тогава смятаха за жизненоважни, ще излязат от употреба още след десетилетие. Виж например параходите, казваше той, колко бързо отстъпиха пред железницата, а сега хората вече се возят в автомобили. Той знаеше всичко това, щеше да хареса този самолет. Аз разбирам как работят двигателите… Леснозапалимото гориво се впръсква на ситни капчици…

… Говореше ли говореше, а от време на време тя се опитваше да го накара да замълчи, докато накрая го окуражи да се опита да пише, защото вече бе толкова изтощена, че не можеше да разбира какво и? казва. Той не можеше да пише. Не можеше да движи контролирано химикалката. Но можеше да чете и затова изчете всичко, което му попадна.

В Ню Йорк поиска диктофон. Тя заспа в апартамента в «Хелмсли Палас», докато той вървеше напред-назад, подгъвайки от време на време колене или пък изпъвайки ръка, и говореше в диктофона.

- Едва сега всъщност имам някакво реално усещане за време, за някакво тиктакане, което е съществувало на света дори преди изобретяването на часовниците - естествен отмерващ механизъм, вероятно свързан с ритъма на сърцата ни или с дишането ни. И най-малките промени в температурата ми се отразяват. Не харесвам студа. Не знам дали съм гладен. Но Роуан трябва да яде, тя е слаба и мирише неприятно, като болна.

Тя се събуди от крайно еротични усещания. Устни на гърдите и?, които дърпаха така силно едното и? зърно, че я заболя. Тя изпищя и отвори очи - почувства главата му на гърдите си, а пръстите му на корема си. Той смучеше ли смучеше. Гърдите и? бяха твърди и натежали. Лявата, върху която лежеше нейната ръка, на допир бе като мрамор.

Тя се паникьоса за миг. Искаше и? се да извика за помощ. Отблъсна го и го увери, че ще поръча храна и за двамата, и след като се обади за това, веднага понечи да набере друг номер.

- Защо? - настоя той. Бебешкото му лице вече се бе издължило леко, а сините му очи не бяха така кръгли като преди, сякаш клепачите се бяха отпуснали леко и сега изглеждаха доста по-естествено.

Той грабна телефона от ръката и?.

- Няма да се обаждаш на никого.

- Искам да разбера как е Майкъл.

- Това няма значение. Къде ще идем? Какво ще правим?

Беше толкова изморена, че едва си държеше очите отворени. Той я вдигна без усилие и я пренесе в банята, каза и?, че ще отмие от нея миризмата на болест, на раждане и… миризмата на Майкъл. Особено миризмата на Майкъл, неговия «нежелаещ го» баща. Майкъл, ирландеца.

По едно време, докато седяха във ваната един срещу друг, я заля огромен ужас. Той бе слово, превърнало се в плът, в истинския смисъл на думата. Взираше се в нея, лицето му беше заоблено и бледо, но със здравия розов цвят на дете, очите му я гледаха с удивление, а устните му се извиха в ангелска усмивка. Тя едва се сдържа да не закрещи.

По гърдите му нямаше косми.

Храната дойде, но той пак поиска да суче. Хвана я във ваната и започна да суче, причиняваше и? такава болка, че накрая тя се разкрещя.

Каза му да спре, защото келнерите в другата стая сигурно ще чуят виковете и?. Той изчака, докато звънът на сребърните похлупаци утихна. После отново засука силно от другата и? гърда; усещането бе съвършен баланс между болка и удоволствие, заедно с резките звуци, които той издаваше, и невероятното усещане, разливащо се от зърната и?. Тя го замоли да бъде по-нежен.

Той се изправи на четири крака във водата над нея - членът му беше дебел и леко изкривен. Запуши устата и? и пъхна члена си между краката и?. Тя бе още разранена от раждането, но все пак уви ръце около врата му и изпита удоволствие, което можеше да я убие.

Облечени с хавлиени халати, те лежаха на пода и го правеха отново и отново. После той се отпусна по гръб и заговори за безкрайния мрак, за чувството, че е изгубен, за топлия пламък на Мери Бет. За буйния огън на Мари Клодет. За излъчването на Анжелик. За объркващото сияние на Стела. Неговите вещици, неговите вещици! Говореше как се е събирал около тялото на Сузан и е чувствал нейната тръпка, как е разбирал какво изпитва тя, но сега усещал това много по-ясно, много по-различно, безкрайно по-мощно, по-сладко, по-богато. Каза, че плътта си струвала цената да станеш смъртен.