Ан Райс - Лашър

- Има два вида мутации - каза му тя. - Тези, които могат да се предават, и други, които не могат. Твоето раждане не е единична мутация, може да се предположи, че ти си… друг вид. Но как е възможно? Как е възможно комбинация от телекинеза… - Тя млъкна и преглътна научните термини. Беше откраднала от клиниката някои неща и сега взе проба от собствената си кръв, като добре запуши епруветките.

Той се усмихна печално.

- Ти не ме обичаш истински.

- Разбира се, че те обичам.

- Но как може да обичаш истината повече от мистерията?

- Какво е истина? - Тя се приближи до него, хвана лицето му и го погледна в очите. - Какво си спомняш, от самото начало, от времето, преди хората да се появят на земята? Помниш ли, че ми говори за това, за света на духовете и как те се учели от хората. Ти говори…

- Не помня нищо - каза той безизразно.

Седна на масата и започна да чете онова, което бе написал. Протегна дългите си крака, кръстоса глезени, опря глава на облегалката на стола и започна да слуша собствените си записи. Косата му вече стигаше до раменете. Той започна да и? задава въпроси, сякаш я изпитваше: «Коя е Мери Бет?», «Коя е майка и??».

Тя отново и отново повтаряше историята на рода, каквато я познаваше. Повтаряше наученото от досието на Таламаска и случайни неща, които бе дочула от останалите. Описа - по негова молба - всички живи Мейфеър, които познаваше. Той вече ставаше по-мълчалив, слушаше я, караше я да говори с часове.

Беше истинска агония.

- По природа не съм приказлива - каза тя. - Не мога… просто не мога…

- Кои са братята на Жулиен, кажи имената им и имената на децата им.

Накрая тя бе така изтощена, че не можеше да помръдне. Спазмите започнаха отново, сякаш пак бе бременна и отново помяташе.

Каза му:

- Не мога повече.

- Донелайт - продължи той. - Искам да ида там.

Стоеше до прозореца и плачеше.

- Ти ме обичаш, нали? И не се страхуваш от мен?

Тя мисли дълго, преди да отговори:

- Обичам те, наистина. Ти си съвсем сам… и аз те обичам. Но съм уплашена. Това е лудост. Това не е просто някакво организиране, нито работа. Това е мания. Аз се страхувам от… теб.

Той се наведе над нея, тя хвана главата му и я насочи към гърдите си, а после дойде насладата, когато той засука. Дали някога щеше да му омръзне? Щеше ли да суче винаги? От тази мисъл я досмеша. Той щеше да остане винаги дете - дете, което ходи, говори и прави любов.

- Да, и пише, не забравяй това! - добави той, когато му каза това.

Накрая той започна да гледа телевизия - и то по много. Тя можеше най-после да използва банята, без той да и? виси на главата. Можеше да се къпе бавно. Вече не кървеше. Мислеше за института «Кеплингер», за нещата, които парите на Мейфеър можеха да направят само ако се осмелеше. Със сигурност я търсеха, търсеха и двамата.

Беше сбъркала от самото начало! Трябваше да го скрие в Ню Орлиънс и да се преструва, че той никога не се е появявал! Но тогава, в онази ужасна сутрин на Коледа, беше толкова зле и не бе в състояние да мисли! Господи, оттогава бе минала цяла вечност!

Той се взираше в нея. Изглеждаше зъл и изплашен.

- Какво ти става? - попита тя.

- Кажи имената им - каза той.

- Не, ти ги кажи…

Той взе една от страниците, които бе изписал с тесния си почерк, и я остави на масата.

- Откога сме тук?

- Не знаеш ли?

Той поплака малко. Тя заспа и когато се събуди, той вече се беше съвзел и облякъл. Багажът им бе събран. Каза и?, че заминават за Англия.

Поеха на север от Лондон, към Донелайт. Тя караше през повечето време, но после и той се научи и се справяше добре на прав път по пустото шосе. Бяха взели всичко, което притежаваха. Тук тя се чувстваше по-сигурна, отколкото в Париж.

- Но защо? Няма ли да ни търсят?

- Не зная. Не знам дали очакват да идем в Шотландия. Не знам дали очакват ти да помниш…

Той се засмя горчиво.

- Е, понякога не помня.

- Какво си спомняш сега?

Той я погледна тъжно и с омраза. Брадата и мустаците му изглеждаха някак страховити. Признаци на очевидна полова зрялост. Аборт. Фонтанела. Беше ли той вече възрастен или все още младеж?

Донелайт.

Това всъщност не беше град, а просто една странноприемница и няколко селища на археолозите, които работеха на обекта. Там спяха и се хранеха малка група студенти. Предлагаха се екскурзии до разрушения замък над езерото и до разрушения град в долчинката с неговата катедрала - която обаче не се виждаше от хана - и по-нататък - до древния кръг от камъни, който беше малко далеч, но си струваше да бъде видян. Можеше обаче да се ходи само по отбелязаните участъци. Ако човек тръгнеше да се разхожда сам, трябваше да следва знаците. На сутринта щеше да има организирана екскурзия.