Ан Райс - Лашър

Следобед пиха вино и хапнаха с неколцина студенти. Така разбраха цялата история. Настоящият фонд «Мейфеър» се управлявал от Ню Йорк и семейството било много щедро.

Жената, която бе най-отдавна в проекта - руса, набита англичанка, с късо подстригана коса и ведро лице, облечена с палто от туид и кожени ботуши - нямаше нищо против да отговори на въпросите им. Работела тук от седемдесетте години. На два пъти молела за още средства и семейството откликвало.

Да, дори изпратили свой представител. Лорън Мейфеър, доста скована жена.

- Никога не бихте познали, че е американка - каза жената. - Но на нея не и? пукаше за нашата работа тук. Снима това-онова за семейството и веднага замина за Лондон. Каза, че ще ходи в Рим. Обичала Италия. Не мисля, че много хора харесват влажните шотландски възвишения и слънчева Италия едновременно.

- Италия - прошепна той. - Слънчева Италия. - Очите му се изпълниха със сълзи и той бързо ги избърса със салфетката си. Жената така и не забеляза това, продължаваше да говори.

- А какво знаете за катедралата? - попита я той. За първи път в краткия си живот изглеждаше уморен. Изглеждаше почти немощен. Избърза още няколко пъти очите си и обясни, че има алергия.

- Ами работата е там, че бяхме сбъркали за нея. Това определено е огромна готическа структура, построена около 1228 година, по времето, когато е основан и Елгин6. В нея има и една по-ранна църква, която вероятно е имала витражи на прозорците. Манастирът е бил цистерциански, поне за известно време, после е станал францискански.

Той се взираше в нея.

- Явно е имало и нещо като училище, вероятно и библиотека. Само Бог знае какво ще намерим още. Вчера открихме още един вътрешен двор. Като си помислиш само, че хората са влачили камъни оттам с векове. В момента разкопаваме само руините на южния трансепт от тринайсети век и параклис, съдържащ погребална камера. Определено има връзка с някой светец, но не можем да разберем с кой. Изображението му е издълбано върху гробницата. Все още спорим дали да я отворим. Дали ще открием нещо там?

Той не каза нищо. Тишината изведнъж стана изнервяща. Роуан се страхуваше той да не се разплаче, да не направи нещо ненормално и да привлече вниманието към тях. Опита се обаче да си напомни, че ще е добре, ако стане така. Спеше и? се, гърдите и? бяха натежали от мляко. Жената не спираше да говори за замъка, за враждите между клановете по тези места, за безкрайните им битки и кланета.

- Какво е разрушило катедралата? - попита я Роуан. Притесняваше я тази липса на хронология. Искаше да подреди нещата в ума си.

Той я погледна гневно, сякаш тя нямаше право да говори.

- Не съм сигурна - отвърна жената, - но имам предположение. Имало е нещо като война между клановете.

- Не - каза тихо той. - Погледнете по-дълбоко. Били са протестантите, иконоборците.

Тя плесна ръце почти ликуващо.

- О, но какво ви кара да мислите така? - И се впусна в дълга тирада за протестантската реформация в Шотландия, за изгарянията на вещици, продължили век или повече, до самия край на Донелайт. Ужасно варварство.

Той седеше като зашеметен.

- Обзалагам се, че сте абсолютно прав. Бил е Джон Нокс7 и неговите реформатори! Донелайт си е останал мощен център на католицизма. Дори лукавият Хенри VIII не е успял да се справи с него.

Тя започна да се повтаря и заобяснява надълго и нашироко колко мрази политическите и религиозните сили, които унищожават произведения на изкуството и архитектурата.

- Представете си само всички онези великолепни витражи!

- Да, красиво стъкло.

Но той вече бе научил от нея каквото му трябваше.

Щом се мръкна, излязоха отново. Той мълчеше, не беше гладен, не искаше да прави секс и не я изпускаше от поглед. Вървеше пред нея по целия път през тревистата равнина, докато не стигнаха отново до катедралата. Повечето от разкопките на южния трансепт бяха покрити с голям дървен навес. Вратите бяха заключени. Той счупи стъклото на прозореца, отключи една врата и влезе вътре. Стояха насред руините на параклиса. Студентите бяха възстановили стената. Доста пръст бе изкопана от централната гробница, на чийто връх бе издълбана човешка фигура, която бе почти изличена и изглеждаше доста призрачна. Той се втренчи в нея, после вдигна очи към реставрираните прозорци. Изведнъж започна бясно да удря по дървените стени.

- Спри, ще дойдат - извика тя, но после замълча. Нека да дойдат. Нека го вкарат в затвора, в лудницата. Той видя лукавството в очите и?, омразата, която в този миг тя не успя да скрие.