Ан Райс - Лашър

изпивали и супата от всички купи,

и в шапките на хората си свивали гнезда!»

Тя стоя много дълго на пода до него, гледаше го как лежи с отворени очи. Изглеждаше съвършен, косата му бе черна и гъста, брадата и мустаците му също се сгъстяваха, а ръцете му бяха още като бебешки, но много по-големи от нейните. Пръстите му, макар и добре развити, бяха малко по-дълги от нормалните. Тя почувства замайване. Беше объркана. Трябваше да хапне нещо.

Той и? поръча храна и я гледаше как яде. Каза и?, че вече трябва да се храни редовно, после коленичи до стола между краката и?, разтвори копринената и? блуза и стисна гърдите и?, докато струйката мляко потече право в устата му.

В друга клиника тя успя да проникне в рентгеновото отделение, на два пъти му направи скенер на мозъка, като нареди на всички да излязат от лабораторията. Не можеше обаче да борави с някои от уредите, затова стана дори по-дръзка. Нареди на персонала да и? помогне. Представяше се за самата себе си - доктор Роуан Мейфеър, неврохирург. Хората смятаха, че е гостуващ специалист и нейните задачи са с приоритет.

Използваше всичко, което и? бе необходимо - бележници, химикалки, телефони. Беше методична. Записваше наблюденията си, правеше изследвания, разчиташе резултатите. Огледа рентгеновите снимки на черепа и ръцете му.

Измери главата му и усети, че меката част - фонтанелата - е по-голяма от фонтанелата на бебе. Господи, можеше да пробие с пръст тази кожа, нали?

Понякога, през първите дни, той постигаше известен успех с писането. Особено ако използваше химикал с остър връх, който се плъзгаше лесно по хартията. Направи родословно дърво на Мейфеър. Пишеше ли, пишеше. Включи в родословието дори Мейфеър, които тя не познаваше. Проследяваше линиите от Жан-Луиз и Петер и постоянно я питаше какво е прочела в досието на Таламаска. Към осем сутринта почеркът му бе закръглен, детски и той все още пишеше бавно. До вечерта вече бе станал наклонен, издължен и той пишеше толкова бързо, че тя не можеше да следва ръката му с очи. Отново започна странното припяване - като жужене на насекомо. Караше и нея да пее непрекъснато. Тя му изпя много песни, докато не и? се доспа толкова силно, че не можеше да мисли.

«В града дойде върлинест мъж

и обяви нашир и длъж:

«Прескъпи граждани, туй не е слух,

аз ще ви отърва от всеки плъх.

Но ще ви искам преголяма сума.»

И рече кметът:

«Имаш мойта дума».»

Но той като че все повече се разстройваше. Не можеше да си спомни римите, които му бе изпяла само преди дни и настояваше тя да ги повтори:

«Един човек, докато бях из пустошта на път,

ме пита във морето колко ягоди растат.

Отвърнах му, след като поумувах:

«Колкото херинги в гората плуват».»

Тя самата се чувстваше все по-изтощена. Беше отслабнала. Когато се видя в огледалото във фоайето, направо се изплаши.

- Трябва да намеря някое спокойно място, лаборатория, където да работя - каза. - Господи, помогни ми. Изморена съм. Привиждат ми се разни неща.

В мигове на крайна умора страхът я сковаваше. Къде беше? Какво щеше да се случи с нея? Все той беше в ума и?, а когато потънеше в мислите си, си казваше - загубена съм, приличам на наркоман, напълно обсебена съм. Но все пак трябваше да го изследва, да разбере какво представлява и насред всички ужасни съмнения, осъзнаваше, че всъщност изпитва силно собственическо чувство към него, иска да го защити и освен това го желае.

Какво щяха да сторят с него, ако го хванеха? Той вече бе извършил престъпления. Беше откраднал, а може би дори бе убил. Не знаеше. Не можеше да мисли нормално. Трябваше и? просто спокойно място, лаборатория. Ами ако се върнеха тайно в Сан Франциско? Ако успееше да се свърже с Мич Фланаган. Но не можеш просто да се обадиш в института «Кеплингер».

Любовните им контакти се разредиха. Той все още сучеше от гърдите и?, но по-рядко и по-малко. Тръгна да обикаля църквите в Париж. В тях ставаше някак объркан, враждебен, силно разтревожен. Отиваше да докосне витражите. Взираше се с омраза в статуите на светци.

Каза, че това не е правилната катедрала.

- Е, ако имаш предвид катедралата в Донелайт, разбира се, че тази не е правилната. Ние сме в Париж.

Той се обърна към нея и изсъска:

- Те я изгориха.

Искаше да чуе католическа меса. Измъкна я от леглото още преди изгрев и я завлече в църквата, за да присъстват на службата.

В Париж беше студено. Тя не можеше дори да мисли, без той да я прекъсне. Понякога и? се струваше, че губи представа кога е ден и кога - нощ. Той я будеше, сучеше и правеше любов с нея, грубо и все пак приятно. Тя отново задрямваше, а той я събуждаше да и? даде храна, като не спираше да говори какво е видял по телевизията, по новините или за нещо друго. Речта му ставаше все по-нелогична и фрагментарна.