Чайлд,Лий - Не се връщай

Гласът й беше топъл, дрезгав, задъхан, интимен.

Излязоха заедно. Ричър заключи вратата. Това със сигурност щеше да им спечели минута-две. Малкият паркинг се намираше на трийсетина метра вляво, отвъд широка ивица черен и пуст асфалт. На него имаше общо седемнайсет коли, повечето от тях служебни. Само два седана, но нито един от тях зелен. От паркинга се излизаше по тесен, изпълнен със завои път, който чезнеше в далечината.

— Най-точното ти предположение? — попита Търнър.

— Когато се съмняваш, тръгни наляво — отвърна Ричър. — Това е основният ми принцип на работа.

Завиха наляво и се озоваха на още един паркинг. Малък. Само няколко диагонални бели черти върху неравния асфалт. На него имаше шест коли, всичките паркирани с предницата към стената. И всичките тъмнозелени седани.

— Това вече е друга работа — промърмори Търнър.

Изправи се на една линия с подредените автомобили и натисна дистанционното.

Нищо.

Опита още веднъж. Отново без резултат.

— Може би батерията е изтощена — рече.

— Имаш предвид акумулаторът на колата?

— Не, имам предвид батерията на дистанционното.

— Тогава как е стигнала до тук Съливан?

— Превъртяла е ключа в ключалката. Както се правеше едно време. Ще трябва да ги пробваме една по една.

— Не бива. Ще ни вземат за автокрадци.

— Ние _сме_ автокрадци.

— Може би нито една от тези коли не е нашата — рече Ричър. — Сутринта беше тъмно и не успях да видя номера.

— Не можем да се мотаем дълго из тази база.

— Може би трябваше да тръгнем надясно.

Върнаха се обратно. Крачеха бързо и целенасочено, доколкото им позволяваха ботушите без връзки. Минаха покрай вратата на ареста и веднага вдясно. Ходенето им доставяше удоволствие. Свобода, чист въздух. Ричър отдавна беше разбрал, че първите трийсет метра са най-хубави — най-вече когато излизаш от затвора. Освен това му харесваше, че Търнър е до него. Тя сигурно беше изнервена, но се владееше много добре. Изглеждаше абсолютно самоуверена. Бяха просто двама души, които се разхождат. Спазваха общовалидното правило на всички измамници по света: _Дръж се така, сякаш трябва да си там_.

От източната страна на сградата имаше още един малък паркинг. С шест диагонално очертани паркоместа, симетрични на онези от западната страна. Но тук имаше само три коли. Едната от тях беше седан, тъмнозелен на цвят. Търнър натисна бутона на дистанционното.

Не се случи нищо.

Тя пристъпи към колата и пробва да вкара ключа в ключалката.

Не стана.

— Откъде влизат адвокатите за среща със своите клиенти? — попита Търнър. — От главния вход, нали? Отпред има ли паркинг?

— Трябва да има — кимна Ричър. — Но лично аз предпочитам да няма, защото там ще бъдем съвсем на открито.

— Не можем просто да се мотаем наоколо. Много бързо ще се превърнем в мишени.

Продължиха към предната част на сградата и спряха малко преди ъгъла, на относително тъмно място. Ричър усещаше широко празно пространство пред себе си. Може би осветено и най-вероятно оживено.

— На три — подхвърли Търнър. — Едно, две, три!

Завиха иззад ъгъла. _Дръж се така, сякаш трябва да си там_.

Крачеха бързо. Като хора, които имат спешна работа. По протежение на сградата се виждаше тясна противопожарна полоса, свършваща при издаден напред тротоар. Отвъд тротоара имаше дълъг едноредов паркинг с едно-единствено празно място. Вляво от него беше паркиран тъмнозелен седан.

— Това е колата — промърмори Ричър. — Струва ми се позната.

Търнър се насочи право към нея и натисна копчето на дистанционното. Мигачите премигнаха, бутоните на вратите изскочиха, лампичката в купето се включи. На стотина метра вляво от тях се появи кола с включени фарове, която бавно се приближаваше. Ричър и Търнър се разделиха и се насочиха съответно към дясната и лявата врата на седана. Отвориха ги почти едновременно и се вмъкнаха вътре. Без мотаене, без колебание. Колата с включените фарове бавно се приближаваше. Затръшнаха вратите, отново почти едновременно. Двама претоварени служители, разполагащи с броени минути между важни срещи. Търнър завъртя ключа и моторът заработи.

Другата кола навлезе в паркинга и зави в тяхната посока. Фаровете й осветиха купето.

— Тръгвай! — заповяда Ричър. — Тръгвай веднага!

Но Търнър не тръгна. Беше включила на задна и леко подаде газ, но колата остана на мястото си, опряла предната броня в ограничителното колче на паркомястото.

— По дяволите! — изруга тя и посегна към лоста на ръчната спирачка, но вече беше късно.