Чайлд,Лий - Не се връщай

— А вие ще се опитате ли да ги оборите?

— Разбира се — кимна Съливан. — Но нашите аргументи изглеждат слаби. Това, което те ще кажат, ще звучи абсолютно резонно. Случило се е това, после това и накрая това. Ще се наложи да извадим второто _това_ и да го заменим с нещо, което ще прозвучи много невероятно. Например, че вие сте си тръгнали, а на ваше място се е появил друг човек — по същото време и на същото място, — който е пребил Родригес.

Ричър не отговори, защото отново се ослушваше.

— Въпросът е дали такава защита, която не е убедителна, няма да раздразни съда дотолкова, че да получите по-тежка присъда, отколкото при извънсъдебно споразумение. Това е сериозен риск. Съветът ми е да играем на сигурно и да приемем сделката. По-добре две, отколкото пет или десет години.

Ричър не отговори, защото продължаваше да се ослушва. Отначало не долови нищо. После по коридора отекнаха нови стъпки. Двама души, вървящи един след друг, без да разговарят.

— Майоре? — каза Съливан.

После дойде ред на звуците от вратата. Същото ясно метално изщракване на бравата, същото леко стържене на пантите, същият жвакащ звук на силиконовото уплътнение. Кратка пауза, после същите звуци, но в обратен ред. Вратата се беше затворила. Нещата приключиха със стъпки, заглъхващи към далечния край на коридора. Стъпки на един човек.

Всичко това не можеше да означава друго, освен че в момента Търнър е в съседната стая в компанията на адвоката си, а коридорът е празен.

_Време за шоу_.

— Имам сериозен проблем с килията си, госпожо адвокат — каза Ричър. — Искам да я видите.

> 18

— Какъв проблем с килията? — попита Съливан.

Прозвуча малко уморено, но не и нетърпеливо. Което означаваше, че оплакването му няма да бъде отхвърлено директно. Адвокатите по наказателни дела се занимаваха с всякакви глупости, тъй като обвиняемите винаги търсеха за какво да се захванат. За да могат да обжалват. Ричър познаваше правилата на играта и беше наясно, че всяко реално или въображаемо незачитане на арестантските права, всяка несправедливост трябва да бъдат проверени и преценени.

— Не искам да ви внушавам нищо, за да не повлияя на честната ви преценка — рече той. — По тази причина ви моля да видите всичко с очите си.

— Сега ли?

— А защо не?

— Добре — кимна с леко притеснение тя.

След това стана, пристъпи към вратата и натисна звънеца.

Куфарчето й остана на масата.

Ричър се изправи зад нея.

Изтече една минута.

После още една.

Стъклото на вратата потъмня. Ключалката изщрака.

— Приключихте ли, госпожо адвокат? — попита капитанът.

— Не — отвърна Съливан. — Той има проблем с килията си.

Дългият премести очи върху Ричър. На лицето му се изписа лека изненада, примесена с отегчение. Сякаш искаше да каже: _И ти ли прибягваш до тъпите стари номера?_

Но на глас каза:

— Добре. Да вървим да видим.

Той също познаваше правилата на играта.

Ричър тръгна пръв, следван от Съливан. Върлинестият капитан остана най-отзад. Закрачиха в индийска нишка по коридора. Не след дълго спряха пред килията, която не беше заключена, след като арестантът не беше в нея. Ричър отвори вратата и се отмести да им направи път. Дългият се усмихна, пое вратата от него и направи жест, който означаваше „след теб“. Беше тъп, но не безмозъчен.

Ричър влезе пръв, следван от Съливан и върлината.

— Пукнатината е ей там — махна с ръка Ричър.

— Каква пукнатина? — попита Съливан.

— В пода до стената. Под прозорчето.

Съливан пристъпи натам. Високият капитан остана до леглото.

— Не виждам пукнатина — обяви адвокатката.

— В нея има нещо, което мърда.

Съливан замръзна на мястото си. Дългият се наведе напред. Такава е човешката природа. Ричър се отдръпна назад. Леко и почти незабележимо. Но все пак едрите им тела се наклониха в насрещни посоки. Ричър се блъсна в ръката му, малко под рамото. Като плувец, който се оттласква от стената на басейна. Онзи рухна на леглото. Отвисоко, сякаш беше стъпил на кокили. Съливан рязко се обърна. Ричър бързо се измъкна от килията, затръшна вратата след себе си и сложи резето.

Хукна по обратния път, внимавайки да не се препъне с лишените си от връзки ботуши. Подмина стаята с куфарчето на Съливан, спря пред съседната и погледна през прозорчето, придържайки се на достатъчно разстояние от него.

И за пръв път видя Сюзан Търнър.

Първото му впечатление беше категорично: жената си заслужаваше чакането.

Абсолютно го заслужаваше.