Чайлд,Лий - Не се връщай

Освен това Ричър можеше да задържи поне едната от своите адвокатки в сградата толкова дълго, колкото пожелаеше. Достатъчно беше да поддържа разговор с тях. По несъществени теми, следващи една след друга. Можеше да се прави на разтревожен. Можеше да ги държи достатъчно дълго, за да ги отегчи до смърт и да ги накара да забравят професионалното си поведение и добрите си маниери. Следователно шансовете някоя от неговите адвокатки и новият защитник на Търнър да са едновременно в ареста също бяха по-добри от петдесет на петдесет — може би отново седемдесет на трийсет, а дори и по-високи.

Редовните посетители на Дайър знаеха, че северният портал се намира по-близо до ареста и вероятно използваха именно него. Което означаваше, че шансовете на този портал също бяха по-големи от петдесет на петдесет. Ако новият адвокат на Търнър бе редовен посетител. Което беше много вероятно. Надутите академични звезди по-рядко се появяваха на подобни места. Да речем, че в случая шансовете бяха четирийсет и пет на петдесет и пет. Малка разлика, която не можеше да бъде решаваща.

Най-общо казано, шансовете за успешната реализация на плана му бяха над шест процента.

Но не много повече.

При условие, че Търнър изобщо се сдобиеше с нов адвокат.

_Надявай се на най-доброто_.

Ричър чакаше. Отпуснат, търпелив, инертен. Часовникът в главата му отброяваше времето. Три часа следобед. После три и половина. Четири. Столът беше удобен, а килията топла и почти шумоизолирана. Малко звуци отвън стигаха до тук. И всичките приглушени. Но не защото мястото беше уединено като повечето затвори. По-скоро обратното — беше цивилизовано място за цивилизовани хора.

Нещо, което би трябвало да помогне, надяваше се той.

Някъде около четири и половина резето най-сетне изщрака, ключът се завъртя и вратата се отвори.

— Майор Съливан е тук — обяви капитанът върлина.

Време за шоу.

> 17

Високият мъж се отдръпна и го пропусна пред себе си. Коридорът завиваше наляво, после надясно. Ричър се опита да си състави карта на мястото от малкото, което беше видял. Първо беше квадратното фоайе със заключените врати и дежурния сержант, със задния вход зад гърба му. После идваше ред на стаите за разпит от двете страни на къс и тесен коридор. Малките помещения за новозадържаните и придружаващите ги полицаи трябваше да са вдясно, а срещу тях вероятно се намираха по-просторните стаи, които беше забелязал на път за килията си. Те бяха две и най-вероятно го водеха към тях. Бяха предназначени за разговори между арестантите и техните адвокати. Вратите им бяха тесни, с прозорчета от армирано стъкло в горната част.

Мина покрай първата от тях и скришом погледна през прозорчето. Съливан беше там, седнала отляво на масата. Отново с безупречно изгладена униформа и ръце върху затвореното куфарче. Ричър продължи по коридора. Спря пред втората врата и съвсем открито погледна през прозорчето.

Стаята беше празна.

Никакъв клиент. Никакъв адвокат — нито мъж, нито жена.

Нито ези, нито тура.

Все още не.

— Почакай, майоре — подвикна след него капитанът върлина. — Ти си за предната стая.

Ричър се обърна и тръгна обратно. Вратата не беше заключена. Дългият просто натисна дръжката и я отвори. А Ричър се вслуша в звуците, които последваха. Солидно метално изщракване на бравата, слабо стържене на пантите, леко жвакане на силиконовото уплътнение на рамката. Не шумни, но добре различими звуци. Влезе вътре. Съливан вдигна глава.

— Звъннете, когато приключите, госпожо адвокат — каза капитанът.

Ричър се настани срещу Съливан, а капитанът затвори и се отдалечи. Вратата не беше заключена, защото от вътрешната страна нямаше дръжка. Просто една гладка плоскост, на която липсваше нещо. Като лице без нос. Отстрани имаше звънец.

_Звъннете, когато приключите_. Самата стая беше гола, но приятна. Без прозорци, но по-чиста и просторна от стаята на ченгетата. С по-ярка крушка на тавана.

Ръцете на Съливан останаха върху затвореното куфарче.

— Аз няма да ви представлявам по случая с Муркрофт — обяви тя. — Всъщност изобщо не искам да сте ми клиент.

Ричър не отговори, зает да проверява какво може да чуе откъм коридора. Не беше много, но може би щеше да се окаже достатъчно.

— Майоре? — повиши тон Съливан.

— Аз съм това, което са ви възложили, така че свиквайте — рече Ричър.

— Полковник Муркрофт е мой приятел.

— Някогашен преподавател?

— Един от тях.

— В такъв случай знаете какво представляват тези хора. Не могат да се откъснат психически от аудиториите. Правеше ми се на Сократ и ми опъваше каишката, за да се забавлява. Спореше с мен заради самия спор. Те така са свикнали. Но след като си тръгнахте, ми обеща да внесе молбата веднага след като приключи със закуската си. През цялото време е имал намерение да го направи, но директните отговори не са по вкуса му.