Чайлд,Лий - Не се връщай

— Казано иначе, вие твърдите, че някой друг го е нападнал?

— Очевидно.

— И това съм го чувал — рече Подолски.

— Никога ли не грешите?

— Няма значение, въпросът е дали _сега_ греша. Но едва ли. Пред себе си имам човек, който и друг път е нанасял побои и когото са видели да спори с жертвата непосредствено преди престъплението. Установено е, че същият този човек е изхвърлил пълен комплект дрехи веднага след него и се е къпал за втори път този ден. Освен това е имал достъп до превозно средство, а маршрутът му не е категорично установен. Вие сте били следовател, нали? Как бихте постъпили на мое място?

— Бих потърсил истинския извършител. Сигурен съм, че това го пишеше някъде.

— Ами ако този извършител обяви, че не е истинският?

— Това се случва постоянно. В такъв случай трябва да използвате личната си преценка.

— Точно това правя в момента.

— Жалко.

— Покажете ми ръцете си.

Ричър сложи ръцете си на масата с дланите надолу. Големи, груби, загорели. С розово около леко подутите кокалчета — спомен от предишната вечер. От онези хлапаци с тениските. Ляво кроше, последвано от десен ъперкът. Силни удари. Не най-силните, на които беше способен, но достатъчно солидни. Подолски мълчеше и гледаше ръцете му.

— Не мога да преценя по тях — обяви след известно време той. — Може би сте използвали оръжие. Някакъв тъп инструмент. Лекарите ще се произнесат.

— И сега какво? — попита Ричър.

— Прокурорът ще реши. Междувременно вие ще дойдете с мен. Влизате в нашия арест.

В стаята настъпи тишина.

— Не, не съм съгласен — обади се няколко секунди по-късно Еспин. — Той ще остане тук. Нашето обвинение в убийство е по-тежко от вашето за физическа разправа.

— Едно престъпление с днешна дата натежава пред каквото и да е отпреди шестнайсет години — възрази Подолски.

— Въпросът е кой го е задържал — поклати глава Еспин. — А това сме ние. Не вие. Представете си колко бумащина ни чака, ако ви го предадем.

Подолски не каза нищо.

— Но вие можете да го разпитвате тук когато пожелаете — добави Еспин.

— Ще бъде ли затворен в килия?

— О, и още как. Бъдете спокоен.

— Добре, съгласен съм — кимна Подолски, прибра бележника и химикалката и напусна стаята за разпит.

После дойде ред на процедурите по задържането под стража преди процеса. Ричър беше обискиран за втори път и след като свалиха връзките на ботушите му, го поведоха по някакъв тесен коридор. Подминаха две значително по-големи стаи за разпит и след два завоя се озоваха в крилото с килиите. Оказа се доста по-цивилизовано място от това, което очакваше. Приличаше по-скоро на хотел от евтина верига, отколкото на затвор — многобройни къси коридори с открити пространства между тях. Килията му се оказа не по-лоша от мотелската стая. Обезопасена, разбира се, с отваряща се навън стоманена врата, оборудвана с резе и ключалка. Бетонни стени и високо прозорче с решетка, точно под тавана, железни аксесоари в банята и тясно войнишко легло. Но въпреки това имаше достатъчно пространство и някакви удобства. Да, тук със сигурност беше по-добре, отколкото в мотела. До леглото имаше дори стол. Обединената база „Дайър-Хелсингтън Хаус“ в целия си блясък.

Ричър седна на стола.

Еспин чакаше на вратата.

_Надявай се на най-доброто, но очаквай най-лошото_.

— Искам среща с началника на ареста — каза Ричър. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Той и без това ще се отбие да ви види — отвърна Еспин. — Трябва да ви запознае с вътрешните правила.

— Познавам правилата. Но въпреки това държа да го видя по най-бързия начин.

— Ще му предам.

После Еспин си тръгна.

Вратата се затръшна, ключът се превъртя, резето щракна.

*

Същите звуци се повториха двайсет минути по-късно, но в обратен ред. Резето се прибра, ключът се превъртя в другата посока и вратата се отвори. Върлинестият капитан наведе глава, за да не се удари в горния праг.

— Проблеми ли ще ни създавате? — попита той, докато влизаше в килията.

— Не виждам причини за това, стига да се държите прилично — отвърна Ричър.

Високият мъж се засмя.

— Какво мога да направя за вас?

— Да се обадите на един телефон. На сержант Лийч в щаба на Сто и десета. Съобщете й къде съм. Може би ще ви предаде нещо за мен. Тогава просто елате да ми го кажете.

— А не искаш ли да ти разходя кучето или да ти прибера дрехите от химическо чистене? — заряза официалния тон капитанът.

— Нямам дрехи на химическо чистене, нямам и куче. Но ако имаш желание, можеш да звъннеш и на майор Съливан във Военния съд. Тя е мой адвокат. Кажи й, че искам да я видя тук най-късно до края на работния ден. Предай й, че се нуждая от адвокатски съвети и че това е изключително важно.