Чайлд,Лий - Не се връщай

Върна се в коридора и задържа вратата. _След вас_. Мъжът се поколеба за момент, после започна да се надига.

— Вие изчакайте тук, госпожице — обърна се към масата Ричър. — Веднага се връщаме.

Адвокатът бавно мина покрай него, влачейки крака.

— Надясно, сър — упъти го Ричър и също повлече крака след него.

Принудително — заради липсата на връзките. Те бяха слабото му място. Юристите не са сред най-наблюдателните хора, но в замяна на това имат мозък и умеят да разсъждават логично. Но на този етап планът му трябваше да се изпълнява бавно. Без прибързване, без паника. Като на забавен каданс. Този човек трябваше да получи достатъчно време за размисъл.

И го получи.

Мъжът спря на шест-седем метра от първата празна килия, обърна се и сведе поглед надолу. Право към ботушите на Ричър. В следващия миг Ричър го завъртя обратно и му приложи хватката за арест на висши офицери, която всеки военен полицай овладява още в началото на кариерата си. За нея не се споменаваше в служебния наръчник и по тази причина се научаваше единствено благодарение на вътрешното чувство и чуждия пример. Сграбчи десния му лакът, изви го силно назад и надолу, а след това блъсна тялото му в противоположна посока. Както обикновено се случваше, полковникът насочи усилията си да прекрати движението надолу, напълно забравил инерцията, която го тласкаше напред. Приведеното му тяло политна странично, като огромен рак. Дишаше разпокъсано, но не толкова от болка, колкото от чувство за накърнено достойнство. Което беше добре. Ричър не искаше да го наранява. В крайна сметка този човек не беше виновен за нищо.

Насочи тялото му към отворената врата на празната килия, която, ако се съдеше по малкото лични вещи, принадлежеше на Търнър. Бутна го вътре, затръшна вратата и сложи резето.

Остана в коридора само за миг, колкото да си поеме дъх и бавно да го изпусне.

_Дотук добре_.

Обърна се и повлече крака към стаята за свиждания. Сюзан Търнър го посрещна права по средата на разстоянието между масата и вратата.

— Аз съм Джак Ричър — протегна й ръка той.

— Знам — отвърна тя. — Видях снимката в досието ти. Освен това разпознах гласа ти.

И той разпозна нейния. Топъл, леко дрезгав и позадъхан, излъчващ особена интимност. Такъв, какъвто го помнеше от телефонните им разговори. Дори по-приятен, защото тя стоеше пред него.

— Много се радвам да те видя — каза той.

Търнър стисна ръката му. Докосването й беше топло. Нито твърдо, нито меко.

— Аз също се радвам да те видя — каза тя. — Но какво всъщност правиш?

— Знаеш какво — отвърна той. — И защо. Поне се надявам, че е така. Защото, ако не знаеш, не заслужаваш да го правя.

— Не исках да те забърквам.

— Затова ли беше онзи отказ от посещение?

— Досещах се, че вероятно ще се появиш. Не бях сигурна, но го допусках като възможност. Единственото ми желание беше да направиш кръгом и да се махнеш веднага. Заради собствената си безопасност.

— Е, не се получи.

— Какви са шансовете да се измъкнем от тук?

— Засега късметът е на наша страна — отвърна Ричър.

Той извади от горното си джобче служебната карта на Съливан и я приближи до лицето на Търнър. Един и същ пол, подобен цвят на косата, но това май бяха единствените прилики. Подаде й картата.

— Коя е тя?

— Адвокатката ми. Една от тях. Тази сутрин се запознах с нея.

— Къде е в момента?

— В една килия. Вероятно блъска по вратата. Трябва да побързаме.

— А ти ще използваш служебната карта на моя адвокат, така ли?

— Тук е — потупа джобчето си Ричър.

— Но вие изобщо не си приличате.

— По тази причина ще шофираш ти.

— Стъмни ли се вече?

— Почти.

— Тогава да вървим — каза Търнър.

Излязоха в коридора и се насочиха към междинната врата. Тя все още беше открехната на около сантиметър, благодарение на ключа на Съливан. Ричър я отвори докрай, а Търнър се наведе за ключа. Озоваха се в малкото фоайе. Вратата изсъска след тях. Външната врата беше залостена с помощта на малък и лъскав механизъм, очевидно надежден и скъп. Ричър извади халката на дежурния офицер и започна да пробва ключовете един по един. Бяха общо осем. Първият не стана. Вторият също. Нито третият и четвъртият.

Но петият свърши работа. Ключалката меко изщрака. Ричър натисна бравата и дръпна вратата. Студеният въздух ги блъсна в лицата. Свечеряваше се.

— Каква кола търсим? — попита Търнър.

— Тъмнозелен седан.

— Това няма как да не ни помогне във военна база — каза шеговито тя.