Чайлд,Лий - Не се връщай

Приближаващата се кола беше точно зад тях и ги блокираше. После водачът й нави волана и пропълзя към свободното място непосредствено до тях.

Оказа се, че въпросният водач е капитан Трейси Едмъндс. Адвокатката на Ричър по случая Кандис Дейтън. Втората му среща, насрочена за следобеда.

Той светкавично се смъкна надолу в седалката и скри глава в дланите си. Като човек със силно главоболие.

— Какво? — обърна се да го погледне Търнър.

— Това е другата ми адвокатка. Капитан Едмъндс. За всеки случай си уредих среща и с нея.

— Защо?

— Исках да съм сигурен, че при появата на твоя адвокат ще бъда извън килията.

— Гледай да не те види.

— Това е най-малкият ни проблем. Нали се досещаш, че минута след като влезе вътре, нещата ще се размиришат?

— Би трябвало да прецениш, че един адвокат ще ти бъде достатъчен.

— Ти щеше ли да го направиш?

— Вероятно не.

До тях Едмъндс беше заета с няколко последователни маневри, за да нагласи колата в очертанията на мястото за паркиране. Успя и почти едновременно с това загаси фаровете. В същото време Търнър пусна своите, изкара седана право назад и завъртя кормилото докрай. Едмъндс слезе от колата си. Ричър отново скри лицето си в шепи. Търнър превключи на предна, изправи кормилото и бавно потегли. Едмъндс търпеливо я бе изчакала.

Търнър вдигна ръка да й благодари и стъпи на газта.

— Южният портал — обади се Ричър. — Предполагам, че всички неприятни за нас хора ще се появят от север.

— Съгласна съм — кимна Търнър и пое с умерена скорост на юг.

Прекосиха целия комплекс, плъзгайки се покрай малки и големи сгради. На места намаляваха скоростта, на други завиваха или изчакваха на знака „стоп“. Така изтече известно време, докато и последните постройки на базата не останаха зад гърба им. Навлязоха в пътя, който водеше към изхода. Там ги чакаше бариерата на контролно-пропускателния пункт.

Първата от трите, подредени една зад друга.

> 20

Първата се оказа лесна. _Дръж се така, сякаш трябва да си там_. Търнър взе новопридобитата лична карта на Ричър, залепи я под лек наклон към своята, намали скоростта до пълзене и натисна бутона за сваляне на стъклото. Едновременно със спирането щракна и копчето, което отваряше багажника. Цялото представление беше изпълнено с лекота и увереност, като от човек, който всеки ден повтаря една и съща процедура.

Войникът реагира точно според очакванията. Задържа поглед на разтворените като ветрило документи за по-малко от секунда, същото време отдели и на отворения багажник, след което затръшна капака му.

Търнър докосна газта и колата потегли.

Тя въздъхна от облекчение.

— Едмъндс би трябвало вече да е вътре — подхвърли Ричър.

— Да имаш някакви нови идеи?

— Стъпваш на газта при първите признаци на проблеми. Право срещу бариерата. Изкъртването на някаква си желязна пръчка с ивици по нея едва ли ще ни създаде кой знае какви неприятности.

— Може да блъснем някой войник.

— Бъди спокойна, ще отскочи встрани. И войниците имат чувство за самосъхранение като всички останали.

— Ще смачкаме кола, която принадлежи на армията.

— Снощи вече смачках една. С главите на някакви досадници.

— Изглежда, си падаш по повредите на армейско имущество с чужди глави — отбеляза Търнър. С топъл, леко дрезгав глас, който звучеше задъхано и някак интимно. — Като онова бюро в кабинета ми…

Ричър кимна. Беше й разказал историята по телефона. От Южна Дакота. Старо разследване, приключило с повече неудовлетворение, отколкото с резултати. Един кратък разказ, умишлено удължен. Просто за да я задържи на телефона. И да чува гласа й.

— Какви бяха двамата, които си „посъветвал“ снощи? — попита тя.

— Сложно е — въздъхна той. — По-късно ще ти разкажа.

— Дано да имаш тази възможност — отвърна тя.

Приближиха второто КПП. Там установиха, че трошенето на бариери отпада от плана за бягство. Минаваше пет следобед — военният вариант на час пик. Пред бариерата се беше образувала малка опашка от коли, които напускаха базата. От другата страна на загражденията се виждаше горе-долу същата опашка от коли, които чакаха да влязат. На полосата преди изхода вече имаше две коли, а на тази пред входа — три. Дежурните по КПП бяха двама. Единият подскачаше наляво, после надясно, пропускайки по една кола и в двете посоки. Системно, като робот.

Другият беше в будката.

Притиснал слушалката до ухото си, той напрегнато слушаше.

Търнър докосна спирачката. Колата им беше трета поред на стесняващата се полоса. Будката беше малко по-напред и вляво. Отдясно имаше „драконови зъби“ — бетонни еднометрови пирамиди, всяка от тях несъмнено натъпкана с дебела арматура и вкопана дълбоко в асфалта.