Чайлд,Лий - Не се връщай

Той извървя разстоянието до шосето и спря на банкета. Мина един автобус, насочил се навън, а не навътре. Ричър пое покрай шосето, което се изкачваше по леко възвишение. От върха до мотела му оставаха сто метра.

Изведнъж се закова на място.

На паркинга се беше появила колата с хлътналите врати.

> 13

Позна я веднага въпреки разстоянието. Марка, модел, форма, цвят. Леки странични деформации — отляво. Беше единствената на паркинга, спряла точно пред неговата врата. В следващия миг от стаята му излязоха четирима мъже.

Двама от тях разпозна лесно, също като колата. Те бяха нападателите му. Беше сигурен сто процента. Другите двама бяха нови. Първият от тях не беше нищо особено. Висок, млад и тъп. От същата категория на двамата, които вече познаваше.

Но четвъртият беше различен.

Изглеждаше малко по-възрастен от останалите. И по-едър. Почти колкото Ричър. Висок около метър и деветдесет и над сто килограма. Но само мускули. Яки бедра, тесен ханш, огромен като камбана гръден кош. Имаше широки възлести рамене и леко разперени от трицепсите ръце — като световен шампион по лека атлетика, но два пъти по-едър.

Но най-забележителна беше главата му. Бръсната и ръбеста, сякаш заварена с оксижен към тялото. Малки очи под гъстите вежди, изпъкнали скули и миниатюрните уши на гризли. Като макаронени мидички. Изправена, мощна фигура. Със славянско излъчване. Приличаше на яките момчета от старите плакати, огласяващи набирането на доброволци за Червената армия. Идеал за съветска мъжественост. Липсваха му само развятото с една ръка знаме и блесналият поглед, зареян към светлото бъдеще.

Карето се измъкна навън и затвори вратата на стаята му. Ричър продължи пътя си. Деветдесет метра до паркинга, после осемдесет. Разстояние, което олимпийски спринтьор може да преодолее за около осем секунди. Но Ричър не беше спринтьор — нито олимпийски, нито от някакъв друг калибър. Четиримата се насочиха към колата си. Ричър продължаваше да крачи към тях. Вратите се отвориха. Двама отпред, двама отзад. Ричър се приближаваше. Седемдесет метра, шейсет. Колата прекоси паркинга и спря на изхода, изчаквайки пролука в трафика. Ричър искаше тя да завие към него. _Наляво_, помоли се безгласно той. _Завий наляво_.

Но колата зави надясно, включи се в непрекъснатия автомобилен поток и изчезна в далечината.

Минута по-късно Ричър спря пред вратата, отключи я и влезе. Всичко изглеждаше наред. Нищо не беше разхвърляно, разкъсано или запратено на пода. Което означаваше, че визитата не е била с цел обиск. По-скоро нещо като предварителен оглед, обикновено любопитство.

Но какво на практика означаваше това?

Мокра вана, влажен пешкир, стари дрехи в коша за боклук, изоставени тоалетни принадлежности на мивката. Сякаш току-що си е тръгнал. Тоест точно това, което искаха от него.

_Вдигай си чуковете от този град_.

_Ще ти сритваме задника всяка вечер, докато си тук_.

Може би са решили, че му трябва предупреждение.

А може би не.

Излезе от стаята и тръгна към рецепцията на мотела. Зад гишето седеше около четирийсетгодишен мъж с лице на катерица, лоша кожа и кльощава фигура.

— Пуснал си четирима непознати в стаята ми — каза Ричър.

Кльощавият издаде мляскащ звук и кимна.

— Военни ли бяха?

Той отново кимна.

— Показаха ли някакви документи?

— Нямаше нужда. Личеше си, че са военни.

— Често ли работиш с военните?

— Достатъчно често.

— И никога не задаваш въпроси?

— Позна, шефе. Винаги съм любезен и отзивчив, когато си имам работа с военните. Нали трябва да се яде? Разхвърляли ли са нещо?

— Нищо — каза Ричър. — Случайно да си чул имена?

— Само твоето.

Ричър замълча.

— С какво друго мога да ти помогна? — попита рецепционистът.

— Искам чисти кърпи, повече сапун и шампоан. Можеш да опразниш и кошчетата.

— Никакъв проблем — отвърна мъжът. — С армията винаги съм любезен и отзивчив.

Ричър се върна в стаята си. Обзавеждането не включваше стол. Това не беше нарушение на Женевската конвенция, но затварянето в малката стая си беше изпитание за едър и неспокоен мъж като него. Освен това нямаше румсървис, защото това все пак беше обикновен мотел. В него нямаше ресторант, нямаше и барче с мазни лъжички. Нямаше и телефон, по който да си поръчаш нещо. Той излезе и заключи след себе си, после тръгна към гръцкия ресторант в търговския център. Технически погледнато, това представляваше сериозно нарушение на заповедта, но тривиалните неща не можеха да се отразят върху положението му в едната или другата посока.