Тери Пратчет - Туп!

— Е, да, твойто приятелче Дейв все казва, че правителството потулва нещата, Ноби — каза Фред.

— Ами щото е така.

— Да, ама той все научава за тия работи, значи не са _го_ потулили — настоя Фред.

— Знам, че искаш да го изкараш за присмех, серж, но има куп неща, за които не знаем.

— Като кои например? — заяде се Колън. — Кажи ми едно нещо, дето се случва, за което не знаеш. Ето на — не можеш, видя ли?

Сър Рейнолд прочисти гърло.

— Тоува несъмнейно е една от теориийте — внимателно каза той подобно на всички свидетели на дискусия в колън-нобския мозъчен тръст. — За съжалейние, бележките на Методий Мискинин подкрепят поучти всички теориий, хрумнали някоуму. Допускам, че настоящата популярност на картийната се дължи на тоува, че книйгата действийтелно предава наноуво старата историйя за някаква огроумна тайна, скрийта в картийната.

— О? — заинтригува се Фред Колън. — Каква тайна?

— Нямам представа. Пейзажът е нарисуван с големи подроубности. Знак към тайна пещера вероуятно? Нещо, свързано с позиционийрането на някои от воюващите? Има най-различни теориий. Твърде странни хоура идват с мерни ленти и доуста обезпокояващи _напрегнати_ израженийя, но не мисля, че изоубщо открийват нещо.

— Може някой от тия да я е щипнал? — подсказа Ноби.

— Съмнявам се. Те по-скоуро са от онези свити люде, коуито си ноусят сандвичи и манерка и висят тук по цял ден. От оунзи тип, коуито обийчат анаграми и тайни символи и имат разни теориий и пъпки. Вероуятно съвсем безобийдни, освен сами за себе си. При тоува защо да я крадат? Ние я предоставяме с _удовоулствие_ на техния интерес. Не смятам, че тоузи тип люде ще искат да си я отнесат вкъщи, тъй като е прекалено голяма да се побере под леглоуто. Знаейте ли, че Мискинин е написал, че понякога посред нощ чува пийсъци? Шумът на битката най-вероуятно. Коулко тъжно.

— Не върви да си я закачиш над камината, значи — заключи Фред Колън.

— Именноу, сержант. Дори да беше възмоужно да имаш петнайсетметрова камина.

— Благодарим, сър. Само още едно нещо. Колко врати водят дотук?

— Три — отвърна веднага сър Рейнолд. — Но две са вийнаги заключени.

— Макар че ако тролът…

— Или джуджетата — вметна Ноби.

— Или, както моят младши колега посочи, джуджетата са се опитали да я измъкнат…

— Водолийвници — гордо рече сър Рейнолд. — Два непрекъснато наблюудават главнийя вхоуд от сградата отсреща, а има и по един на всекий от останалите вхоудове. А и през деня, разбийра се, има персоунал.

— Може да звучи като глупав въпрос, сър, но търсихте ли навсякъде?

— Персоуналът претърсва цяла сутрин, сержант. Рулоуто би билоу моуго голямо и мноуго тежко. Тук има доуста затулени кътчета, но то би билоу твърде очевийдно.

Колън отдаде чест.

— Благодаря, сър. Малко ще поогледаме, ако нямате против.

— Да, за амфори — додаде Ноби Нобс.

>

Ваймс се отпусна на стола и се вгледа в проклетия вампир. Можеше да мине за шестнайсетгодишна, определено бе трудно да се повярва, че не е доста по-млада от него. Беше късо подстригана, което си беше прецедент за вампир, и изглеждаше ако не като момче, то поне като момиче, което няма нищо против да мине за такова.

— Извинявам се за… забележката долу — каза той. — Седмицата не беше лека и с всяка минута става все по-зле.

— Няма причина да се боите — отвърна Сали. — Ако това ще помогне, ситуацията и на мен не ми допада повече, отколкото на вас.

— Аз _не_ се боя — остро рече Ваймс.

— Извинете, господин Ваймс. Надушва се. Не _натрапчиво_ — добави тя. — Но се усеща. И пулсът ви е ускорен. Съжалявам, ако съм ви засегнала. Само се опитвах да ви успокоя.

Ваймс изправи гръб.

— Не се опитвайте да ме успокоите, госпожице фон Гърбатен. Изнервям се от подобни неща. Не че имам миг спокойствие. И не коментирайте какво се надушва от мен, благодаря. О, и обръщението е „командир Ваймс“ или „сър“, ясно? Не „господин Ваймс“.

— А аз предпочитам да ме наричат Сали.

Те се вторачиха един в друг — и двамата наясно, че нещата не вървят, и двамата несигурни дали могат да ги накарат да потръгнат някак.

— И така… Сали… искаш да си ченге?

— Полицай? Да.

— Някаква полицейска жилка в потеклото? — запита Ваймс. Това беше стандартен уводен въпрос. Винаги бе в плюс за кандидата, ако е наследил някаква идея за ченгелъка.

— Не, само кръвопийска.

Отново настъпи пауза.

Ваймс въздъхна:

— Виж, искам да разбера едно: Джон Смит Какъв Ти Вампир и Дорийн Уинкингс ли те подтикнаха към това?