Тери Пратчет - Туп!

[* Аноя е анкх-морпоркската богиня на нещата, които се заклещват в чекмеджетата.**]

[** По аналогия на Афродита, раждаща се от вълните, в прозаичния й вариант на Досада, надигаща се от пяната на кухненската мивка. — Б.пр.]

— Броят и-та не е важен, Ноби — поучително рече сержант Колън, — но в тези случаи трябва да си зададеш въпроса „Къде е херувимчето“. Ако има тлъсто розово хлапе, хванало огледало или ветрило, или нещо от сорта, пак няма проблем. Дори да се зъби. Очевидно не може да се слагат амфори _навсякъде_.

— Добре, ама ако… — започна Ноби.

Отсрещната врата се отвори и сър Рейнолд изтопурка по мраморния под с книга под мишница.

— Ах, опасявам се, че нямаме коупие на картийната — каза той. — Несъмнейно, достойно коупие би било доуста трудно постижиймо. Но, ъ-ъ, тоузи твърде _сенсуален_ научен труд съдържа гоулям брой детайлни скийци. Сега явно всеки посетийтел има коупие, разбийра се. Знаехте ли, че в оуригиналната картийна моугат да се различат над две хийляди четирийстотин и деветдесет отделни джуджета и труолове с индивидуално снаряжение и маркировка по тялоуто? Мискинин напрауво е откачийл, горкият чоувек! Отнело му е шестнайсет годийни да я завърши!

— Това е нищо — бодро отбеляза Ноби. — Фред например още не е завършил боядисването на кухнята си, а пък е почнал преди двайсет години!

— Благодаря ти, Ноби — студено каза Колън, поемайки книгата от уредника. Заглавието й беше „Хроники на Куумската долина“. — Как е откачил?

— Амий изоставил е останалата си рабоута, разбийрате ли. Постоянно е сменял жийлището си, тъй като не е моужел да плаща наема и е трябвало да влачи огроумното платно със себе си. Представете си самоу! Трябвало е да проуси за бои по улиците, което отнемало доуста от времето му, тъй като малцийна ноусят тъмноукафява боя със себе си. Освен тоува казвал, че картийната му говоурела. Тук е опийсано всийчко. Твърде драматизийрано, опасявам се.

— Картината му _говорела_?

Сър Рейнолд направи гримаса.

— Счийтаме, че тоучно тоува е имал предвид. Всъщност не знаем със сийгурност. Той не е имал нийкакви приятели. Бил е убеден, че ако заспи през нощта, ще се превърне в пиле. Оставял си е бележки „не си пиле“, но поунякога се съмнявал, че лъже. Като цяло се смята, че тоулкова мноуго се е концентрирал върху картийната, та си е докарал някакъв вид моузъчна треска. Към края вече бил убеден, че губи разсъдъка си. Казвал, че моуже да _чуе_ бийтката.

— Откъде знаете това, сър? — обади се Фред Колън. — Казахте, че не е имал никакви приятели.

— Ах, проницателният полицейски интелект! — усмихна се сър Рейнолд. — Той си е пийсал бележки, сержант. Непрекъснато. Когато последната му хазайка влязла в стайята му, намерила стотийци бележки, натъпкани в кесийки. За щастие тя била неграмоутна и понеже имала натрапчивата идейя, че наемателят е някакъв вид гений, който евентуално притежава нещо гоудно за проудан, тя извийкала една съседка, госпоужица Аделина Хепили, която била акварелистка, а госпоужица Хепили извийкала нейна приятелка, която правела рамки за картийни и която веднага повикала Ефрем Доустер, известния пейзажийст. Още оттогава учените си блъскат главийте над бележките, опитвайки се да проузрат измъченоуто съзнанийе на горкийя човек. Те не са в ред, разбийрате ли. Някои са мноуго… странни.

— По-странни от „не си пиле“? — усъмни се Фред.

— Оу, да — потвърди сър Рейнолд. — Гоувори се за гласоуве, полийчби, духове… Той си е воудил дневник на хвърчащи лийстчета, разбийрате ли, и нийкога не е посоучвал датата или мястото, на което се намийра, за да не го открие пилето. И е използвал много предпазлийви изрази, защоуто не е искал пилето да разбийра.

— Извинете, но не казахте ли, че си е въобразявал, че _той_ самият е пи… — започна Колън.

— Кой моуже да проумее мислоувните проуцеси на отчаяно разстроуените, сержант? — уморено рече сър Рейнолд.

— Ъ-ъ… а картината _говори_ ли? — настоя Ноби Нобс. — И по-странни неща са се случвали, нали?

— Е, не — отвърна сър Рейнолд. — Поне не и по моуе време. Откаукто се преиздаде таузи книйга, ние имаме пазач през посетийтелските часоуве и той твърди, че и доума не е продоумала. Безспоурно вийнаги е била пленийтелна за хоурата и открай време се разправят истоурии за скрийто съкроувище там. Затоува и книйгата бе преиздадена. Хоурата обийчат загадкийте, нали?

— Не и ние — отсече Фред Колън.

— Аз даже не знам какво значи за гад кийте — промърмори Ноби, прелиствайки Хрониките. — Ей, чувал съм за тази книга! Приятелят ми Дейв, който върти магазинчето за марки, разправя, че имало една история за джудже, значи, дето се появило в оня град близо до Куумската долина две седмици след битката и било цялото потрошено, щото било нападнато от засада от тролове, и умирало от глад, значи, ама никой не отбирал много от джуджешки, но пък то като че ли искало да го последват и все повтаряло безкрай оная дума, дето се оказало, значи, че е „съкровище“ на джуджешки. Обаче като го последвали до долината, значи, той умрял по пътя и така и не открили нищо, пък после оня ми ти художник намерил не… нещо в Куумската долина и скрил мястото, на което го намерил, в тази картина, но пък тя го чалдисала. Сякаш нещо се е вселило в нея, разправяше Дейв. И каза, че правителството го е потулило.