Тери Пратчет - Туп!

— Ъ-ъ, добре. Питам аз — Фред нагази надълбоко, — момиче, което излага на показ тялото си за пари, подходящо ли е за жена на ченге? Задай си тоя въпрос!

За втори път в рамките на пет минути онова, което минаваше за лице на Ноби, се сбърчи в дълбок размисъл.

— Туй подвеждащ въпрос ли е, серж? — запита накрая. — Щото знам със сигурност, че Треска си е закачил снимката в шкафчето и ‘секи път като го отвори, вика „Уааау, глей само к’ви…“

— Как се запознахте всъщност? — бързо го прекъсна Колън.

— Какво? О, ами погледите ни се срещнаха, докат’ пъхах ИДВ в жартиера й, серж — щастливо отвърна Ноби.

— А… не е била ударена току-що по главата или нещо такова?

— Не мисля, серж.

— Тя не е… болна, нали? — продължи Фред Колън, пробвайки всяка вероятност.

— Не, серж!

— _Сигурен_ ли си?

— Според нея може би сме две половинки от една душа, серж — унесено рече Ноби.

Колън се закова с крак насред въздуха, оцъклен в нищото, мърдайки устни.

— Серж? — сбута го Ноби в недоумение.

— Да… да — отвърна Колън повече на себе си. — Да. Разбирам. Не еднакви половинки, очевидно. Някак си… разпределени…

Кракът му се спусна на земята.

— Ей, вий!

Беше по-скоро проблейване, отколкото вик, и идваше от вратата на Кралския музей на изкуствата. Стражите се запътиха към ръкомахащата хърбава фигура.

— Да, сър? — запита Колън, докосвайки официално шлема си.

— Извъуршен е граубеж, гоуспода!

— Грау беж? — опули се Ноби.

— Боже опази, сър! — откликна Колън, поставяйки предупредително ръка на рамото на Ноби. — Нещо да липсва?

— Именноу. Поуради коетоу считам, че е граубеж, прав ли съм? — настоя мъжът. Излъчването му бе като на припряна кокошка, но Фред Колън бе впечатлен. Едва му се разбираше какво говори, дотолкова бе превзет. Не беше и толкова говор, колкото модулирана прозявка.

— Аз съм сър Рейнолд Брошироуван, уредник на изящноуто изкуство, обхоуждах Дългата галейрия и… оу, боуже, взели са Мискинин!

Мъжът се вгледа в двете празни изражения.

— Методий Мискинин? — пробва той. — „Битката при Куумската долина“? Безценно произведейние на изкуството!

Колън попристегна шкембето си.

— А-а — провлачи той, — сериозно нещо. Я по-добре да идем да го видим. Ъ-ъ… имам предвид, мястото, на което е било.

— Естественоу, естественоу, разбийра се — отвърна сър Рейнолд. — Насам, моуля! Докоулкото разбийрам, съвременната Стража моуже да научи доуста само от оглед на мястотоу, помещавало обекта на произшействието, прав ли съм?

— Например, че е изчезнал? — подсказа Ноби. — О, _естественоу_. Много ни _бива_ в това.

— Ъ-ъ… разбийра се — запъна се леко сър Рейнолд. — Моуля, елате насам.

Стражите го последваха. Бяха влизали в музея и преди, разбира се. Всъщност повечето жители го бяха посещавали в дни, когато не се очертаваше по-добро развлечение. Под опеката на лорд Ветинари музеят приемаше по-ограничен брой модерни експозиции, тъй като негова светлост имаше Възгледи, но една тиха разходка сред древните гоблени и доста потъмнелите от прах картини все пак бе приятен начин за изкарване на следобеда. Освен това съзерцанието на картини с пищни розови жени без каквито и да било дрехи по тях винаги е приятно.

Ноби имаше проблем.

— Ей, серж, тоя какво плещи? — шепнешком запита той. — Звучи, като че непрекъснато се прозява. К’во ще рече галей и рия?

— Галерия, Ноби. Това е изговор от висша класа, да знаеш.

— Ама едва му разбирам!

— По това си личи, че е висша класа, Ноби. Каква файда, ако такива като _тебе_ го разбират, а?

— Верно, серж — призна Ноби. — Не бях мислил за това.

— Тази сутрин ли установихте, че липсва, сър? — запита Колън, когато последваха уредника в една галерия, осеяна със стълби и прашни покривала.

— Именноу!

— Значи е открадната снощи, а?

Сър Рейнолд се поколеба.

— Ъ-ъ… не непременноу, опасявам се. Правихме ремоунт на Дългата галейрия. Картийната, разбийра се, бе твърде гоуляма за преместване, така че използувахме тези тежки покрийвала срещу прах измийналия месец. Но когатоу ги свалийхме тази сутрин, открийхме самоу рамката! Забелейжете!

Мискинин заемаше — или по-точно, _бе_ заемал — рамка близо три метра висока и петнадесет метра дълга, която сама по себе си беше направо произведение на изкуството. Висеше си там, обрамчвайки единствено неравната прашна мазилка.

— Вероятноу вече е при някой боугат частен колекцийонер — завайка се сър Рейнолд. — Но как би моугъл да я оупази в тайна? Тоува е една от най-прочутите картийни в света! Всеки цивилизоуван човек би я разпознал на минутата!