Тери Пратчет - Туп!

Троловете също слушаха. Повсеместно се срещаха все повече лишеи, кланови графити и резбовани тела и се влачеха доста, доста по-големи бухалки.

А не винаги е било така. Нещата доста се бяха поуталожили през последните десетина години. Джуджетата и троловете като раси никога нямаше да са първи дружки, но градът ги бе завъртял заедно в кюпа си и Ваймс бе решил, че съжителството потръгва, ограничено само до повърхностни търкания.

Сега кюпът отново бе пълен с мехури.

Дявол да го вземе тоя Кофтимели! Ваймс едва се сдържаше да не го арестува. Формално, той не правеше нищо нередно, но това не беше пречка за едно ченге, което си разбира от работата. Със сигурност можеше да го прибере за „поведение, възможно да наруши мира“. Ветинари обаче беше против. Беше заявил, че това само ще нажежи положението, но колко пък по-лошо можеше да стане?

Ваймс затвори очи и си спомни дребната фигурка, облечена в тежки черни кожени одежди и така закачулена, че да не извърши престъплението зървайки виделина. Дребна фигурка, но с големи думи. Той си припомни: „Вардете се от трола! Вяра не му хващайте! Прогонете го от прага си! Той е нищо, просто една природна случайност, ненаписан, нечист, блед изкопаем отпечатък, завистливо ехо на живите, мислещи същества. Главата му — скала; сърцето му — камък. Той не строи, не дълбае, не сее, нито жъне. Възникването му е заграбническо дело и навсякъде, където дотътри бухалката си, той граби. Когато не ограбва, замисля грабеж. Единствената цел в жалкия му живот е неговият свършек, освобождаването на злочестата скала от прекомерното й мисловно тегло. Казвам това с тъга. Да се убие трол не е убийство. В най-лошия смисъл е акт на милосърдие.“

Някъде по това време тълпата бе нахлула в сградата.

Ето колко по-лошо можеше да стане. Ваймс отново примижа към вестника, този път с надежда да открие нещо, дори и слабо подсказващо, че людете в Анкх-Морпорк все още живеят в реалността.

— О, по дяволите! — Скочи и се втурна надолу по стълбите, където Веселка буквално се сви при гръмовното му нахлуване.

— Знаехме ли за това? — Той тръшна вестника върху Регистъра на произшествията.

— За кое, сър? — запита Веселка.

Ваймс заби пръст в една къса илюстрирана статия на четвърта страница, почти пронизвайки я.

— Виждаш ли това? — изръмжа той. — Онзи малоумен идиот от Пощата взел, че издал марка с Куумската долина!

Джуджето нервно погледна статията.

— Ъ-ъ… _две_ марки, сър — обади се тя.

Ваймс се загледа по-отблизо. Не беше успял да схване всички подробности, преди да му падне пердето. Ами да, две марки. Бяха почти еднакви. И двете изобразяваха Куумската долина — скалиста местност, заобиколена с планини. И двете илюстрираха битката. Но на едната миниатюрни тролове преследваха джуджета отдясно наляво, а на другата джуджета преследваха тролове отляво надясно. Куумската долина, където троловете бяха нападнали от засада джуджетата и джуджетата бяха нападнали от засада троловете. Ваймс изпъшка. Купете си собствената глупава история, по десет пенса парчето, с голяма колекционерска стойност.

— Възпоменателна партида за Куумската долина — прочете той. — Но ние _не искаме_ да я помнят! Искаме да я забравят!

— Това са просто марки, сър — обади се Веселка. — И всъщност няма закон срещу марките…

— Трябва да има закон срещу идиотщината!

— Ако имаше, сър, всеки ден щяхме да работим извънредно — Веселка се усмихна накриво.

Ваймс малко се поотпусна:

— Да, и никой не може да насмогне да изгради толкова килии. Помниш ли марката с аромат на зеле от миналия месец?

— „Пратете на емигриралите си синове и дъщери познатия домашен мирис“? Подпалваха се, ако са повече накуп! Още не мога да махна миризмата от дрехите си, сър — додаде Веселка.

— Допускам, че има живеещи на стотици мили оттук, които също не могат. Какво направихме с проклетите неща накрая?

— Сложих ги в четвърта каса за улики и оставих ключа в ключалката.

— Но Ноби Нобс винаги прибира всичко, което… — започна Ваймс.

— Точно така, сър! — щастливо отвърна Веселка. — Не съм ги виждала от седмици.

Откъм бюфета се чу трясък, последван от крясъци. Нещо във Ваймс, може би онази част от него, която очакваше нещата да отпочнат, го изтласка през стаята, по коридора и до вратата на бюфета със скорост, която остави спираловидни кълбенца прах да се слягат по пода.

Пред очите му се разкри жива картина с различни отсенки на вина. Една от импровизираните маси беше преобърната. По пода бе пръсната храна и евтина калаена посуда. От едната страна на бъркотията стоеше редови страж Слюда (трол), понастоящем държан от редови стражи Синфлуорит и Шист (тролове). От другата стоеше редови страж Строшенщит (джудже), понастоящем вдигнат във въздуха от ефрейтор Нобс (вероятно човек) и редови страж Треска (определено човек).