Тери Пратчет - Туп!

Ваймс кимна. Ако си сляп за драсканиците по стените, то си е на твоя отговорност. Понякога това е начинът на града да ти каже, ако не точно какво му е на кипящата глава, то поне какво е в изтормозеното му сърце.

— Е, продължавай да се ослушваш, Фред. Разчитам на теб да не позволим на таралежа да ни набоде. — Ваймс вложи допълнителна бодрост, за да повдигне духа на човека. — А сега трябва да видя нашия вампир.

— Късмет, Сам! Чини ми се, че денят ще бъде дълъг.

„Сам — помисли си Ваймс, докато старият сержант излизаше. — Бога ми, заслужил си го е, но ме нарича Сам само когато е наистина разтревожен. Е, всички сме на нокти. Чакаме да бъде хвърлен първият чепик.“

Ваймс разгърна броя на Вестника, който Веселка бе оставила на бюрото му. Винаги го преглеждаше на работа, за да навакса новините, които Уиликинс бе сметнал за небезопасно да чуе, докато се бръсне.

Куумската долина, Куумската долина. Прелиствайки вестника, Ваймс навсякъде виждаше Куумската долина. Проклетата, препроклета Куумска долина! Да опустее дано скапаното място, макар че това явно вече бе станало — боговете я бяха проклели и после изоставили. В края на краищата беше просто поредната скална пустош в планините. На теория бе много далеч, но напоследък изглеждаше доста по-близо. Куумската долина всъщност вече не беше място. Беше състояние.

Според голите факти това беше мястото, където джуджетата бяха нападнали от засада троловете и/или троловете бяха нападнали от засада джуджетата в един злочест ден под жестокото небе. О, те враждуваха от самото Сътворение, доколкото Ваймс бе наясно, но при Битката в долината Куум тази взаимна омраза бе станала, така да се каже, Официална и като такава бе развила нещо като мобилна география. Куумската долина беше навсякъде, където джудже се сбиеше с трол. Тя беше част от митологията на двете раси, лозунг, извечната причина защо не може да се вярва на тия дребни брадати/грамадни корави мръсници.

След онази първата имаше много такива Куумски долини. Войната между джуджетата и троловете бе битка на природни сили, като схватка между вятъра и вълните. Имаше свой собствен импулс.

В събота щеше да се чества денят на Куумската долина и Анкх-Морпорк бе претъпкан с тролове и джуджета. И знаете ли какво? Колкото повече тролове и джуджета прииждаха от планините, толкова по-значима ставаше препроклетата Куумска долина. Шествията бяха о’кей, Стражата бе овладяла разделното им канализиране, пък и те се провеждаха сутрин, когато всички все още бяха горе-долу трезви. Но вечер, когато джуджешките кръчми и тролските локали се изпразнеха, адът поемаше на разходка с навити до лактите ръкави.

В безславните стари дни Стражата си намираше работа някъде по-далеч от събитията и се появяваше едва когато кипналите духове се уталожат. Изкарваха аварийната кола и арестуваха всяко джудже и всеки трол, които бяха прекалено пияни, зашеметени или мъртви, за да помръднат. Беше просто.

Това беше тогава. Сега имаше твърде много джуджета и тролове — не, смислова поправка: градът бе обогатен от жизнени, разрастващи се общности на джуджета и тролове — и атмосферата бе наситена с повече… да, меко казано, жлъч. Прекалено много древна политика, прекалено много наследствени сметки за уреждане. Прекалено много пиячка — също.

И изведнъж, точно когато си мислиш, че по-лошо от това няма накъде, изниква Граг Кофтимели с неговите дружки. Бяха от тъй наречените дълбинници — джуджета с толкова фундаментално положение, колкото земната основа. Появиха се преди месец, нанесоха се в някаква стара къща на Петмезената улица и наеха куп местни младежи да разровят мазетата. Бяха „грагове“. Ваймс поназнайваше джуджешки и схващаше, че граг означава „висш тълкувател на джуджешкото учение“. Кофтимели обаче го бе изтълкувал по свой си специален начин. Той проповядваше превъзходството на джуджетата над троловете и че дълг на всяко джудже бе да подражава на своите предци и да заличи тролската раса от лицето на света. Това очевидно бе написано в някаква свещена книга, което го правеше редно и вероятно задължително.

Младите джуджета го слушаха, понеже говореше за история и съдба и всички останали думи, които неизменно се изтъкваха, за да се придаде лустро на едно клане. Беше главозамайващо, само дето главите им не взимаха участие. Пагубни идиоти като него бяха причината джуджетата сега да се разхождат не само с „битовата“ бойна брадва, но и с тежка ризница, вериги, боздугани, мечове… всичкото онова тъпо, показно перчене, известно като „пич, та дрънка“.