Тери Пратчет - Туп!

— Но тук е Анкх-Морпорк, капитане. И убийството си е Убийство.

— Да, сър.

— А ние сме Градската стража — продължи Ваймс. — Пише го на входа.

— Всъщност в момента по-скоро пише „Ченгетътъ са копелетъ“, сър, но наредих да го изтрият — вметна Керът. — И освен…

— Това означава, че ако някой бъде убит, ние носим отговорност — прекъсна го Ваймс.

— Ясно ми е какво имате предвид, сър — внимателно отвърна Керът.

— Ветинари знае ли?

— Не мога да си представя, че не знае.

— И аз. — Ваймс се замисли за момент. — А какво става с Вестника? Там работят много джуджета.

— Бих се учудил, ако го споделят с хората, сър. Аз разбрах само защото съм джудже и на Халколеяр доста му се иска да стане сержант, пък и честно казано, ги подслушах, но се съмнявам джуджетата от печатницата да го споменат на редактора.

— Да не би да ми казваш, капитане, че джуджетата в Стражата биха _потулили_ убийство?

Керът явно се шокира.

— О, не, сър!

— Добре!

— Биха го потулили само от хората. Съжалявам, сър.

„Важното е да не се разкрещя в този момент — каза си Ваймс. — Да не… как му викат… изпусна края. Да приема това като поука. Да разбера защо светът не е такъв, какъвто си го представям. Да събера фактите, да смеля информацията, да обмисля последиците. И _после_ да му изпусна края. Но прецизно.“

— Джуджетата са законопослушни граждани, капитане — стегна се той. — Дори плащат данъците си. И изведнъж решават, че е редно да не доложат за вероятно убийство?

Керът забеляза стоманения блясък в очите на Ваймс.

— Ами, работата е там, че… — той се поколеба.

— Да?

— Разбирате ли, Кофтимели е дълбинник, сър. Имам предвид _наистина_ дълбинен. Мрази да излиза на повърхността. Казват, че живеел на под-подподземното ниво…

— Знам всичко това. И?

— Ами колко надолу се простира юрисдикцията ни, сър?

— Какво? Колкото си искаме!

— Ъ-ъ, това пише ли го някъде, сър? Повечето джуджета тук са от Меден рудник, Лламедос и Юбервалд — посочи Керът. — По онези места има наземни и подземни закони. Знам, че тук не е така, но… ами те така разбират света. И, разбира се, джуджетата на Кофтимели са _все_ дълбинници, а вие знаете отношението на обикновените джуджета към тях.

„Почти ги обожествяват, мътните ги взели — каза си Ваймс, притиснал върха на носа си и затворил очи. — Става все по-зле и по-зле.“

— Добре — кимна той. — Но тук е Анкх-Морпорк и си имаме наши закони. Няма нищо нередно в това да се поинтересуваме за здравето на брат Кофтимели, нали? Можем да почукаме на вратата, нали? Да кажем, че има сериозна причина да питаме. Знам, че е само слух, но ако достатъчно хора вярват на него, _няма_ да можем да го озаптим.

— Добра идея, сър.

— Иди кажи на Ангуа, че я искам на линия. А също и… Треска. И Халколеяр може би. Ти също ще дойдеш, разбира се.

— Ъ-ъ, не е добра идея, сър. Доколкото знам, повечето дълбинници имат задръжки към мен. Смятат, че съм прекалено човечен за джудже.

— Нима?

„Почти два метра на бос крак — помисли си Ваймс. — Осиновен и отгледан от джуджета в малка планинска мина. На техния език се казва Кзад-бхат, което значи Главотрес.“ Той се прокашля:

— Интересно защо, за бога, смятат така?

— Е, аз знам, че съм… _формално погледнато_, човек, сър, но размерът по принцип никога не е бил _джуджешкото_ определение за джудже. Въпреки това сподвижниците на Кофтимели не ми се радват особено.

— Съжалявам да го чуя. В такъв случай ще взема Веселка.

— Да не сте луд, сър? Знаете отношението им към джуджета, които действително си _признават_, че са жени!

— Добре тогава. Ще взема сержант Детритус. _Той_ поне е стабилен, нали?

— _Би могло_ да се приеме малко провокативно, сър — поколеба се Керът.

— Детритус е анкх-морпоркско ченге, капитане, точно като теб и мен — натърти Ваймс. — Предполагам, че _аз_ поне съм приемлив?

— Да, сър, разбира се. Но мисля, че ги притеснявате.

— Нима? О… — Ваймс се поколеба. — Е, това е добре. А Детритус е служител на закона. Тук все още имаме някакъв закон. И ако питат мен, той се простира надълбоко. До самото дъно.

>

„Адски тъпо изказване“ — помисли си Ваймс пет минути по-късно, докато крачеше по улицата начело на малкия си отряд. Той се прокле, че го е изрекъл.

Ченгетата оцеляваха с хитрост. Така _работеше_ системата. Правиш си стражеви участъци с големи сини светлини по фасадите, гледаш винаги да има видно присъствие на плещести стражи по големите обществени места и се пъчиш навсякъде, сякаш притежаваш околията. Но всъщност не я притежаваш. Всичко е само цирк. Насаждаш малки стражници в съзнанието на народа. Разчиташ хората да отстъпят, знаейки правилата. Но всъщност сто добре въоръжени души като нищо могат да пометат Стражата, ако знаят какво правят. В момента, в който някоя откачалка открие, че хванати неподготвени, ченгетата умират точно като всички останали, магията изчезва.